— Трябва да го накараш да си мисли, че винаги остава още нещо.
Хлое се замисли върху думите й.
— Но каква полза?
— Това направо ще го влудява! Той вечно ще се чуди какво ли още не си му отдала. И ако е истински мъж, винаги ще се връща при теб, за да си поиска онова, което смята, че му принадлежи.
— Въпреки че то не съществува?
— Mais oui. Мъжът винаги иска да завладее жената — да я направи своя. А като го караш да вярва, че все още не го е сторил, ти го въвличаш в едно съревнование между твоята и неговата воля. А мъжете обожават предизвикателствата — те ги карат да поддържат форма.
Хлое все още не бе убедена. Пък и Джон си изглеждаше достатъчно във форма.
— Сигурна ли си за всичко това?
— Oui! Напълно!
Хмм.
— Ти… ти така ли правиш с Морис?
— Да! От години всеки път, когато ме помоли да се омъжа за него, аз отказвам. C’est са, направо го държа в ръцете си — графинята сви пръсти.
Хлое наклони глава на една страна, като се замисли доколко благоразумен е подобен подход.
— Но това е рисковано.
— Всичко, което си заслужава, крие рискове.
— Предполагам…
— Не се тревожи толкова, скъпа. Мъжете сякаш никога не проумяват какво става. Често се налага дори да ги удариш по главата, за да видят очевидни неща. Такава им е природата.
Хлое примигна, тъй като точно в този миг разрешението на проблема се появи кристално ясно в съзнанието й. Разбира се! Как не се бе сетила по-рано? Направо гениално! Джон никога нямаше да разбере.
— О, гранмер, толкова съм ти благодарна! — тя прегърна баба си, след което изтича развълнувано вън от оранжерията.
Графинята се усмихна с обич след момичето, после отново се съсредоточи върху букетчето.
Добре скрит и удобно разположен зад една гъста леха цветя, Морис Шавано повдигна учудено вежди.
Той също бе избягал от гостите и бе потърсил убежище в оранжерията.
Успокоителното бълбукане на фонтана и ведрата зеленина в помещението го бяха накарали да се унесе в сън дълго преди графинята да влезе в оранжерията.
Но техният разговор го бе събудил.
И сега по все още красивото му лице бавно се разля широка усмивка.
Хо-хо!
Джон трябваше да си пробива път направо с бой, за да стигне до предната част на залата. Малкият параклис на имението бе препълнен до пръсване. Някакъв мъж грубо го изблъска с лакът настрани с думите:
— Нямаш късмет, приятелче! Ние първи застанахме тук! Върни се и си намери друго място.
Джон прониза мъжа с убийствен поглед.
— Да, но аз съм този, който ще се жени… приятелче!
Мъжът почервеня като домат.
— Извинете — промърмори той.
Джон продължи да си пробива път напред. Това бе направо абсурдно! Може би имаше поне едно добро нещо в ситуацията: Пърси да не е успял да… По дяволите!
Ей го там. Точно отпред.
Заедно с Морис и графинята и…
Той се препъна.
Дитер бе облечен с неговата златиста жилетка и се бе препасал с морав колан. Дори Шнапс носеше мъничка сребърна шапчица, завързана с панделка за грозната му главица. Дребното куче се взираше свирепо в гостите, а единственият му зъб заплашително стърчеше.
Джон осъзна, че за пръв път чувствата му напълно хармонират с тези на злонравното псе.
Погледът му обхвана и останалата част от свободното пространство в предната част на параклиса. Ето я. Неговата невеста.
Нещо подскочи в гърдите му. Бе прелестна.
Облечена в семпла рокля от бяла батиста, тя му се стори най-изящното същество, което някога е виждал. Главата й бе украсена само с венче от миниатюрни жълти рози.
Той застана до нея и взе фините й ръце в своите.
— Изглеждаш прелестно, скъпа — нежно погали с пръст гладката й буза. — Прекалено красива си за такъв като мен.
Хлое вдигна поглед към него и му се усмихна, а цялото щастие, което изпитваше, се отразяваше в очите й.
— Напротив, Джон, самият ти си толкова елегантен!
И наистина той бе направо зашеметяващ в сивия си жакет и брич до коленете, високи кожени ботуши, сребриста жилетка и бяла копринена риза. Никога не го бе виждала толкова красив. Тънка черна лента придържаше златистата му коса в опашка.
Изглежда, той искаше да й каже и още нещо, но точно в този момент свещеникът ги поведе към местата им. И тъкмо когато Джон му направи знак да започва, Пърси произнесе на висок глас:
— Morituri te salutamus! Ние, които ще умрем, те поздравяваме!
Всички избухнаха в смях. Дори на Хлое й се наложи да потисне една усмивка.
Джон хвърли през рамо към кума си поглед, който би убил и слон.