И наистина бе така.
— Идвам! Идвам! — извика Хлое, докато завързваше колана на халата си.
Тя отключи вратата и я отвори само няколко пръста, колкото да надникне навън.
И там стоеше баба й, а изражението й бе наистина паническо. Хлое никога не бе виждала баба си по-разстроена.
— Гранмер! Какво има? Случило ли се е нещо лошо? Кажи ми!
— Ох, ужасно е, миличка, ужасно! — графинята стоеше в коридора и кършеше ръце. — Случи се нещо наистина ужасяващо!
О, не! Хлое притисна ръка до сърцето си.
— Какво има? Трябва веднага да ми кажеш.
— Non! Трябва да говоря с Джон — сега той е господарят на къщата и той трябва да се занимае с това.
— Но Джон е… чисто гол.
Хлое чу как съпругът й спокойно прекосява стаята. Една силна ръка обви кръста й и тя бе притеглена обратно в топлата му прегръдка.
Mon Dieu, та той не си е направил труда да сложи дори и една дреха върху себе си!
Рошавата му руса глава надникна покрай рамката на вратата.
— Какво има, графиньо? — попита спокойно.
Баба й отново закърши ръце.
— Случи се нещо ужасно, Джон.
Съпругът й моментално стана сериозен.
— Какво има? — пребледня. — Не е свързано с чичо ми, нали?
— Божичко, не, нещо още по-лошо е!
— О, не, не и Шнапс! — гласно проплака Хлое.
Джон не можеше да повярва на ушите си. Нима тя храни някакви топли чувства към това отвратително грозно паленце?
— Не, не, ангелчето ми… по-лошо, много по-лошо.
Джон се намръщи озадачено. Не е чичо му, самата графиня изглеждаше добре, Шнапс си бе жив и здрав и вероятно си ръмжеше на спокойствие, а за Дитер човек никога не можеше да е сигурен дали е жив, или мъртъв. Е, какво може да е по-лошо? И той зададе този въпрос.
Баба изправи рамене и с осанка, достойна за висотата на положението, наложено от ужасяващата новина, произнесе:
— Зу-зу пристигна!
Хлое и Джон я зяпнаха с недоумение.
— Не разбирате ли какво ви казвам? — тя вдигна ръце към небето. — Графиня Замбо е тук! На прага ви!
Джон продължаваше да се взира в баба й с празен поглед.
— Е, и? — най-сетне попита той.
— Охо! Ще видиш ти е, и! Трябва веднага да дойдеш. Дала съм й стая в южното крило. И вече видя сметката на три прислужници. А е тук само от половин час.
— Нима искаш да ми съобщиш, че тази… тази жена ще остане тук? — попита Джон отвратен.
— Oui. Идвай бързо!
— Няма — той придърпа Хлое към себе си. — Зает съм със съпругата си.
Графинята въздъхна ядосано.
— Ти трябва да се справиш с нея! Ако не го направиш, скоро ще вдигне цялата къща на главата си.
Джон не изглеждаше особено разтревожен.
Графинята поклати пръст срещу него.
— Скъпи ми млади виконте, тя ще завземе властта в този дом, ще я отнеме от ръцете ти, а после ще изисква да й благодариш за тази привилегия — графинята нетърпеливо размаха ръка. — Виждала съм как го прави. Вече можеш да кажеш au revoir на Chacun a Son Gout такъв, какъвто го познаваш, и bonjour на Шато Зомбо!
Ноздрите на Джон се разшириха от гняв.
— Но коя е тази жена?
Хлое се обърна в прегръдката му, за да го погледне в лицето.
— Трябва да я помниш, Джон. Тя е тази, за която баба чак се разплака, когато ужким я завели на гилотината.
— А, да — това трябва да е онази величествена кучка. А какво търси тук?
Хлое се обърна отново към баба си.
— Да, наистина как се е отървала от гилотината, гранмер?
— Все още не знаем. Но предполагам, че ще ни осведоми относно опасното си приключение до най-малките подробности. Междувременно, Джон, ти трябва да слезеш и да се справиш с нея.
Хлое кимна в знак на съгласие.
— Да, Джон, наистина трябва да отидеш.
— Но какво трябва да сторя аз с нея? — прогърмя гласът му.
Графинята тръгна по коридора.
— Много просто, Джон, просто й се усмихни. Зу-зу обожава мъже, които се усмихват.
— Какво искаш да кажеш с това? — подозрително я попита той.
А когато тя не отговори, той се обърна към жена си:
— Какво иска да каже с това?
Хлое сви рамене.
— Помни — просто се усмихвай. А графиня Замбо ще поеме нещата оттам нататък в свои ръце — предсказа баба й от дъното на коридора.
— Хмм — бе всичко, което отвърна той.
Когато зави зад ъгъла, графиня Фонболар се усмихна широко.
Тези двамата изглеждаха прекрасно, застанали така заедно на вратата. Джон се държеше много закрилнически към новата си съпруга. И изглеждаше много по-омаян, отколкото би очаквал човек. Както казва сър Пърси, Res ipsa loquitur. Нещата говорят сами за себе си. Сега основната задача бе да накарат Джон да се вслуша в тях.