И тя отново отвърна лице от него.
— Какви ги говориш? — тихо попита той, за да не го чуят.
Хлое се загледа съсредоточено пред себе си, като заговори с половин уста към Джон.
— Ако желаеш да спечелиш благоразположението й, това си е твое право, лорд Секстън. Аз ще смятам, че споразумението ни вече не е в сила.
Хлое затаи дъх в очакване на реакцията му. И не й се наложи да чака дълго.
— Нищо подобно, мадам! — почти изрева той.
Всички се обърнаха към него и го зяпнаха удивено.
Той моментално снижи глас.
— Споразумението ни продължава да е в сила. Помни го добре, лейди Секстън!
Хлое си пое дъх.
— Щом настояваш.
Тя направо си играеше с него и не можеше да устои на изкушението да го прави. След всичките тези години й бе безкрайно приятно да вижда как Джон се гърчи във властта й.
— Да, наистина настоявам.
Хлое сви рамене, сякаш въпросът ни най-малко не я интересуваше.
А от ноздрите на благородния му нос сякаш излизаше пара от гняв.
На този етап това направо надминаваше и най-дръзките й очаквания. Джон се справяше отлично. Е, наистина все още бе далеч от финалната линия, но се движеше по трасето изключително добре.
И сигурно заслужаваше мъничка поощрителна награда.
Тя хвана брадичката му с два пръста и го доближи до себе си, като нежно го целуна по устата. Той я гледаше подозрително.
— Това за какво беше?
— За да подпечатаме продължаването на споразумението.
— А, разбирам — очите му блестяха. — Ще ти се наложи да го сториш отново, котенце… Струва ми се, че печатът малко бледнее, трябва да се повтори.
Тя се усмихна на остроумието му и пак докосна с устни неговите. Но той я изненада, като за миг езикът му се плъзна по устните й, докато тя го целуваше. Хлое се изкикоти.
— Хей, вие двамата, какво правите там, палавници такива? — Зу-зу прекъсна приятната им игра.
— Очакваме да чуем продължението на разказа ви, Зу-зу — Джон се усмихна на ужасната жена, като й показа белите си зъби.
— О, наистина има още, милички. Но се опасявам, че продължението съвсем не е така приятно.
Джон тайничко прошепна на Хлое.
— Да не би да съм пропуснал нещо? Имаше ли приятна част?
— Шшш! Струва ми се, че носи важни новини.
— Това е черен ден за Франция — Зу-зу свали ветрилото си. От окото й се отрони сълза.
— Какво се е случило? — Морис бе сериозно разтревожен.
— Братя Сендреак. Заловили са ги — за пръв път в гласа й липсваше онази закачлива интонация.
Хлое и баба й извикаха, щом чуха тази вест.
Техните възклицания последва силно изсумтяване от страна на Дитер.
— О, не и Сендреак! — Хлое бе отчаяна.
— Mon Dieu, не може да бъде… цяла Франция ще оплаква този ден! — баба й подсмръкна.
— Но чак цяла — остро вметна Морис.
Джон сбърчи чело. Братя Сендреак бяха известни навред из Франция. Седем братя, и всички графове, при това неженени. До един се славеха като големи ценители на женския пол. А заради тази прословута слабост си бяха спечелили груповия прякор Седемте смъртни гряха. Самият той ги бе срещал няколко пъти на различни соарета.
— Всички ли са хванали? — тъжно попита графинята.
— Не, струва ми се, че един от тях се е измъкнал, но не съм сигурна.
— Кой се е спасил? — Хлое познаваше братя Сендреак, откакто се помнеше. Ето защо тази новина дълбоко я покърти.
— Откъде да знам? А и кой ли би се сетил? — Зу-зу размаха ветрилото си. — Всички толкова си приличат с тези черни коси и с очите а ла Сендреак!
Братята наистина бяха зашеметяващо красиви. Всеки от тях бе наследил прочутите очи а ла Сендреак — странно златисти.
— Познавате ли добре тези мъже, графиньо? — Пърси попита бабата на Хлое, докато подсушаваше очите си с напарфюмирана кърпичка. Вероятно не искаше да се чувства изключен от всеобщата скръб в момента.
— Да, и то много добре — тихо отвърна тя. — Техният замък се намираше точно до моя. Това е ужасна новина. Зу-зу, те бяха ли още живи, когато напусна страната?
— Oui, но не за дълго. Чух един от пазачите ми да казва, че денят на екзекуцията им вече бил определен — тя поклати глава. — Половината от жените във Франция ще бъдат покрусени от скръб, включително и аз. Вече се редяха край затвора, хвърляха рози през портите и плачеха сърцераздирателно.
Графиня Фонболар видимо бе посърнала.
— На всички ни ще липсва красотата на духа им и несравнимата им жизненост.
— O tempora! O mores! — тържествено пропя Пърси. — О, времена! О, нрави!
— Поне един от тях е успял да се спаси — тихичко продума Хлое, като се чудеше, кой ли е имал този късмет.
— Dum spiro, spero — проговори Дитер за изненада на всички присъстващи. Всеки си мислеше, че е проспал целия разговор, а и досега никога не бе говорил на латински.