Въпреки че устата му бе някак изненадано зяпнала при неочакваното тръгване на лорд Секстън, по нея заигра лека загадъчна усмивчица.
Все още здравата ядосан, Джон тръгна да търси Хлое веднага щом пристъпи прага на къщата.
Но нея я нямаше никъде.
В оранжерията той се натъкна на графинята. Тя пресяваше някакви ароматни растения, изцапана до лактите с кал и очевидно безкрайно доволна от това. Обикновено аристократите не обичаха да цапат ръцете си, но графиня Фонболар бе изключение. И то във всяко отношение.
Както и внучката й.
— Виждали ли сте Хлое, графиньо?
— Да, Джон, тя се оттегли в стаята си, за да си почине — графинята се усмихна, като междувременно затъпкваше пръстта около корена на едното растение — Горкичката, ти си я преуморил!
Друг мъж вероятно доста би се смутил от подобна забележка. Но не и Джон.
Той й хвърли поглед, изпълнен с неподправено задоволство.
Графинята широко се усмихна и поклати пръст срещу него.
— Трябва да си нежен с нея. Тя съвсем не е свикнала с привички като твоите.
— С нея винаги съм нежен — каза той, тръгвайки — И това сигурно е единствената ми слабост в живота.
Напротив, млади ми лорд Секстън, това е най-добрата ти силна черта.
Графинята мислено потупа Джон по рамото и се усмихна на себе си, като постави саксията на една лавица.
Някакво раздвижване сред растенията зад гърба й я стресна. Появи се маркизът, който се приближаваше към нея.
— Морис! Не те видях там!
— Non, не ме видя — загадъчно отвърна той.
— Откога си тук?
Морис позна, че в момента тя мисли за нещо друго. Нещо, което се бе случило преди няколко дни на същото това място — един твърде многозначителен разговор.
— О, не много дълго време — отвърна той неопределено.
Тя, изглежда, се поотпусна.
Морис я прегърна и целуна рамото й.
— Същият е като чичо си, нали?
Графинята се засмя и се притисна към него.
— Съвсем съшият.
— Макар че самият аз никога не съм бил чак толкова див — той потри нос в шията й.
— О, паметта ти май притежава избирателна пропускливост, Морис!
— Вярно — той хвана лицето й в ръце. — Явно съм способен да помня само тази част на живота си, в която присъстваш и ти, mon amour.
Той все още можеше да я накара да остане без дъх.
— Морис…
Устните му се притиснаха към нейните.
Никой не би могъл да е по-романтичен от един французин.
Особено ако този французин вече е намислил план за действие.
Хлое лежеше върху покривката на леглото, дълбоко заспала. Лекият ветрец откъм отворения прозорец разклащаше крайчетата на разпуснатите й коси и къдреше бялата муселинена нощничка. Изглеждаше като някаква принцеса от приказките, която очаква своя принц.
Е, той не бе принц, но определено бе готов да я целуне.
Джон свали дрехите си и се настани на леглото до нея. Наведе се над лицето й и започна да го разглежда. Ето ги огромните й виолетови очи, сега затворени и покрити с нежните дъги на миглите й, малкото вирнато носле, решителната брадичка с фина трапчинка в средата и тези пълни, сочни устни.
От онзи ден, когато тя го бе помолила да се ожени за нея, Джон не можеше да откъсне мислите си от тези устни. Те сякаш малко по малко го подлудяваха.
А сега, когато вече познаваше и усещането, което тези устни създават, докосвайки тялото му, той наистина не можеше да мисли за нищо друго.
Имаше нещо особено в начина, по който ги възприемаше. Те бяха различни от всички останали. В мига, когато устните на Хлое се докосваха до него, той моментално биваше разтърсен от сладостните тръпки на желанието. Сякаш цялото му тяло изведнъж се сгряваше от парещо удоволствие.
Струваше му се, че вече губи ума си по нея!
Поне засега, изглежда, не можеше да й се насити.
И може би никога нямаше да успее. Може би вече е безвъзвратно пристрастен към това морковче.
Той отхвърли тази абсурдна мисъл. Направи му впечатление колко невинна и уязвима изглежда тя, легнала върху леглото само по бялата си нощничка. Той се наведе по-близо до нея, при което косата му погали гърдите й.
— Студено… — промълви тя в съня си.
— Хлое — тихичко рече той, за да не я стресне. Приличаше на нежно агънце, както си лежеше така…
Ръката й внезапно се вдигна и се вкопчи яростно в косата му.
Като че ли това бе собствената й завивка, тя задърпа копринената коса към себе си, сякаш да се завие с нея, и се обърна на една страна. Издърпвайки и него със себе си.
Боли бе думичката, която проблесна в съзнанието на Джон.
— Божичко, Хлое, пусни ме!
Тя, изглежда, не го чу.