— Предизвиквам те да го направиш пак — прошепна той до устните й.
И тя пак се изплези.
При което той бързо улови розовото езиче между зъбите си.
— Пусни ме!
— Ъъък — ъъък!
И двамата не можеха да говорят ясно. Но това въобще не им попречи да се разберат идеално.
— Шон!
Той се изкикоти.
— Е’но ушлоуие.
— Какуо?
— Да ме доишкъпеш.
— Доуре — с готовност се съгласи тя.
Той я пусна и се облегна назад на ръба на ваната с разперени ръце.
— Целият съм на ваше разположение, лейди Секстън.
Тя му отвърна с поглед, който недвусмислено гласеше: Ще съжаляваш за това.
После отново взе сапуна и продължи с насапунисването на гърдите му, като правеше широки кръгови движения. Продължи надолу по тялото му и стигна до плоския му твърд стомах.
Нещо докосна ръката й.
Хлое сведе поглед. Вместо да го поохлади, както се бе надявала, бързите й делови движения само бяха го възбудили повече. Върхът на члена му се бе подал над повърхността на водата като някакво гигантско подводно създание, излязло, за да си поеме въздух.
Тя зяпна от изненада.
— Змия! Водна змия! — изпищя тя с престорен ужас.
Джон се запревива от смях.
— Ще трябва да я пронижа с харпуна!
Смехът моментално секна. Той светкавично се изправи, както бе седнал.
— Не си го помисляй!
Хлое го погледна хитро, докато изплакваше собствената си коса.
— Значи приключих с къпането ти?
— Така ми се струва, мадам.
Хлое бързо излезе от ваната и започна да се подсушава.
Лорд Секстън бе в много игриво настроение, но пък лейди Секстън бе ужасно гладна.
Джон потопи глава под водата, за да изплакне сапуна от нея. Когато се показа отново на повърхността, за да си поеме дъх, той разтърси косата си и напръска всичко наоколо. Като куче след баня, помисли си Хлое.
Тя се подсмихна. Колкото и да бе вещ в някои отношения, Джон все пак бе запазил и много очарователни момчешки навици.
Решиха да похапнат, седнали на килима пред камината, макар огънят в нея да не бе запален. Нощта бе доста топла като за този сезон и Джон бе отворил френския прозорец към балкона, за да може нежният ветрец спокойно да навлиза в стаята.
И двамата бяха увити в ленени чаршафи. Хлое бе омотала около косата си един чаршаф като тюрбан. Джон закачливо заяви, че тя е султанът, а той — робът за развлечения.
Хлое изсумтя презрително.
— Въобще не се опитвай да се преструваш, че си роб на някоя жена, лорд Секстън. Просто никои няма да ти повярва.
— О, нима — тайнствено вметна той.
Тя бързо смъкна тюрбана от главата си. В очите му блестеше странно пламъче, а тя нямаше представа накъде може да се отплесне буйното му въображение.
Пролетният ветрец, натежал от аромата на множество свежи разцъфнали растения, сега повяваше около тях, докато се хранеха.
Джон й слагаше в устата парченца печено говеждо, картофено-зеленчукова салата и испански маслини, като и двамата използваха една и съща чиния.
За десерт той я изкуши с хапчици джинджифилова питка и ароматен пунш.
Когато свършиха с вечерята, косите им вече бяха сухи. Нощта бе напреднала. Всички свещи, които тя бе запалила по-рано, вече бяха изгорели и сега леко мъждукаха.
Джон стана и протегна ръка, за да й помогне да се изправи.
Когато тя застана пред него, той се пресегна и бавно свали от тялото й ленения чаршаф. Той падна на пода заедно с неговия.
После бързо я грабна на ръце и вместо на леглото, както тя бе очаквала, я отнесе на балкона.
— Джон! — запротестира Хлое, докато се опитваше да се измъкне от прегръдката му. Та нали бяха чисто голи!
Той не обърна внимание на усилията й да се освободи, а просто я занесе до ръба на парапета.
— Погледни. Има пълнолуние.
— Някой ще ни види! Не можем…
— Не, няма да ни видят. Късно е, а този балкон гледа към частните градини отдолу. Всичко е наред. Не е ли красиво?
Все още доста смутена от мисълта, че се намира на един балкон — без значение чий — без никакви дрехи по себе си, Хлое неохотно огледа пейзажа.
Нощта бе донесла някакво спокойно, изобилно великолепие, изрисувано в черно-бели краски, а тишината се нарушаваше само от случайните викове на някаква сова в короната на едно близко дърво.
Лунната светлина се процеждаше през листата и посребряваше градините пред погледа им. В далечината белите лъчи се отразяваха от набраздената повърхност на езерцето и очертаваха силуетите на боровете в горичката до него. Нощта сякаш бе омагьосана.
Въздухът около тях, сладостен до забрава, бе примесен с уханието на хиляди градински цветя, напъпили в ранната пролет. Това опияняващо спокойствие я накара да изпита до болка силна благодарност, че е жива в такава нощ в прегръдките на този мъж.