Икономът побърза натам, като непрекъснато се извиняваше на лорд Секстън, сякаш шумното тропане бе по негова вина. И когато отвори вратата, се озова пред седмина викащи един през друг французи.
Които на всичко отгоре имаха доста окаян вид.
Горкичкият иконом вдигна ръце и се опита да въведе някакъв ред в суматохата, но французите не искаха и да чуят. Всеки се опитваше да надвика другия, за да се чуе именно неговото мнение.
Джон спокойно пристъпи напред.
— Малък проблем, а, Калоуей?
Икономът прочисти гърло.
— Ъ, да, милорд. И думичка не разбирам какво ми говорят.
— Позволи ми аз да се занимая с тях.
Джон се приближи към живописната групичка и остана крайно изненадан, когато в тяхно лице разпозна братята Сендреак, застанали вкупом на собствения му праг.
— Говорете на английски, момчета — той им се усмихна широко, някак странно зарадван, че все още имат глави на раменете си. Колкото и да бяха шумни и свадливи, те все пак представляваха много приятна групичка.
— Лорд Секстън — заговори единият от тях на съвсем правилен английски и без никакъв френски акцент, като гласът му се извиси над врявата, вдигана от останалите. — Търсим графиня Фонболар и нейната внучка, само че този слуга не ни пуска да влезем.
— А каква работа имате с тях?
— Не се дръжте глупаво! Търсим убежище, разбира се! Току-що избягахме от Place de Greve. Ние сме добри приятели със семейство Фонболар. А сега, ако обичате, отдръпнете се, за да минем… — той бе по-млад и малко по-нисък от Джон, но въпреки тези обстоятелства някак успя да погледне виконта отвисоко иззад аристократичния си френски нос. — Преживяхме големи трудности… както и сам можете да се уверите.
И наистина видът им говореше за доста тежки изпитания. Бяха окъсани, мръсни, а вероятно и страшно гладни. Но въпреки състоянието си, все още изглеждаха невероятно изискани.
Очевидно дори и кошмарите на затворническата килия не бяха достатъчни, за да сломят тяхната joie de vivre8.
Той, разбира се, смяташе да ги пусне. Но чувстваше, че преди това е наложително да изясни на тези луди паленца поне едно нещо.
Като се облегна нагло на рамката на вратата и препречи пътя на онзи, с когото току-що бе разговарял, му попречи бързо-бързо да се вмъкне в къщата.
— Нека си изясним само едно нещо, граф Сендреак.
Седем графски лица го загледаха с надменни изражения.
— Аз съм господарят на това имение. И трябва да търсите именно моето съгласие — за всичко!
— Вие? — един от тях се изсмя презрително. — Вие сте просто част от обстановката, доколкото съм чувал!
При тези думи той се опита да си пробие път с лакти навътре, но виконтът упорито отстояваше подстъпите към замъка.
— Хмм. Съжалявам, момчета, но за ваше сведение тази част от обстановката случайно се ожени за господарката на имението, което означава… — той остави мисълта си недоизказана, сигурен, че ще проникне до съзнанията им.
Четиринадесет златисти очи се разшириха едновременно от учудване. Съобщението прието.
Бързината, с която започнаха един през друг да му се подмазват, бе направо комична.
Двама от тях го потупаха по гърба; един му намигна; друг кимна одобрително; трети пък обяви, че това е най-добрият възможен избор от страна на графинята.
— Но кой е говорил за графинята? — тихичко попита Джон. — Аз съм съпруг на Хлое.
— О, не! — нещастен вопъл се надигна от групичката. Явно на братята тази мисъл ни най-малко не им допадна. — Но ние смятахме да се оженим за нея!
Джон поклати глава.
— И седмината ли?! — иронично попита той.
— Не ставайте смешен! По пътя насам решихме, че Адриан ще се ожени за нея! А сега какво ще правим? — всички вдигнаха трагично ръце във въздуха.
Джон не успя да сдържи усмивката си.
— Не знаех, че някой от вас, приятели, вече е решил да се жени. Доколкото съм чувал историите за вас, те подсказваха, че сте настроени тъкмо на противоположната вълна.
— Ами, да, но сега е различно! — отговори единият.
— И как по-точно?
— Трябва ни имение!
— Нашето бе конфискувано!
— А какво е един граф без имение? — всички го пронизаха с многозначителните си погледи.
Съвсем доскоро и самият Джон бе виконт без имение.
— Повярвайте ми, момчета, все някак ще оцелеете — саркастично отбеляза той. — Хайде, влизайте вътре. Имате вид на хора, които едва се държат на краката си.