Те с благодарност го сториха.
Въпреки дързостта си, братята Сендреак бяха много приятни младежи. Джон не хранеше лоши чувства към тях, а и те бяха близки приятели на семейството на жена му.
— Merci, лорд Секстън — каза онзи, който пръв бе разговарял с него. — Благодарни сме ви за гостоприемството. Пътуването ни бе наистина трудно.
— Как стигнахте дотук? — тихо попита Джон.
— Черната роза ни спаси от гилотината, и то буквално когато ножът вече бе опрял до кокала.
Младежът се ухили дръзко на шегичката си, но въпреки това Джон забеляза бледността по лицето му. Явно преживяното не е било просто безгрижна игра за тях. Той се възхити от храбростта на момчето.
— И той ли ви доведе дотук? — полюбопитства Джон. Събитията се развиваха доста странно.
— Доведе ни почти до прага ви, лорд Секстън.
Джон се почеса по брадичката.
— Хмм.
Първо Зу-зу, а сега и братя Сендреак. Много интересно. Икономът ги поведе нагоре по стълбището.
— Има и още нещо, мои скъпи графове — всички се обърнаха, за да го погледнат. Наистина имаха крайно изтощен вид. Джон искрено ги съжали.
— Oui? — в един глас попитаха те.
Каквото и да имаше да им казва, можеше да почака още известно време. Той любезно им се усмихна.
— Починете си добре. Тук сте в безопасност.
Те му се усмихнаха с благодарност в очите и побързаха нагоре след Калоуей.
Мили боже, та те бяха дори по-млади, отколкото бе предполагал! По-млади и несъмнено по-опасни. Изглеждаха на възраст от около шестнадесет до двадесет и една години, едва ли повече. Все пак той въобще не можеше да различи кой е по-голям и кой — по-малък. Всички толкова си приличаха!
Страхотно! Седем братя, които според слуховете не са били обект на родителски надзор от години, и чийто морал, както е при всички членове на доскорошната аристокрация, вероятно бе прогнил като стар дънер. Репутацията им несъмнено бе ужасна. Направо можеше да съперничи на неговата. Не съвсем, но пък и малко хора можеха да го надминат.
Той се ухили. Седемте смъртни гряха, И то тук, под неговия покрив.
Усмивката бавно се стопи. Под един и същ покрив с неговата прелестна Хлое? Кожата на лицето му, обикновено златисто-бронзова, сега бе със значително по-блед оттенък.
Ще ги гилотинира саморъчно, ако не се държат прилично.
На бас, че ще го направи.
Същата вечер, когато Джон се отправи надолу за вечеря, Пърси го причака из засада. А Джон и без това вече бе закъснял.
Хлое целия следобед бе помагала на баба си да бутилира някакви ароматни масла — задача, която, по думите й, тя страшно много обичала особено след дългата зима.
И тъй като почти не бяха излизали от стаята си през последните няколко дни, той я бе пуснал да иде в оранжерията с една бърза целувка и бе решил през времето, когато ще я няма, да изследва поне част от наследството на рода Харт, складирано на тавана на имението.
Бе изровил два много интересни лични дневници и те бяха погълнали вниманието му за целия следобед.
За миг той се учуди какво ли е станало с личните вещи на рода Секстън? Може би е добре да започне да ги издирва и би могъл да откупи поне някои от тях? Идеята му се стори интересна. Отбеляза си наум по-късно да попита Хлое. Хлое чудесно умееше да обмисля подробностите. Ако се наемат с такава задача, помощта й ще е неоценима.
Като си даде сметка, че не е особено вещ в цифрите, той си призна, че сигурно тя ще върши по-голямата част от работата по издирването, описването и откупването на вещите.
Всъщност да ръководи цялата операция.
Той въздъхна дълбоко. Може би не беше честно да иска от нея толкова много. Е, все пак, ако й покаже, че ще работи заедно с нея през цялото време, може би тя ще се съгласи да обмисли предложението му.
Лорд Секс тръгва да издирва антики. Той се подсмихна. Кой ли би приел сериозно подобна новина?
Джон се замисли колко ли забавна ще се окаже тази работа — да проследяват пътя на предметите, да пътуват заедно, за да ги открият — и точно в този момент Пърси го причака в коридора.
И темата отново бе прословутата испанска муха.
Защо ли тръгнах точно по този коридор? Джон потръпна, отвратен от несправедливостите на съдбата.
— Пърси, ще престанеш ли с това? Въобще не ме интересува идиотския цвят на панталоните ти!
Контето изпищя ужасено, а звукът отекна в главата на Джон.
— Панталоните?! Въобще не ти говоря за панталони! Говоря ти за нещо къде-къде по-важно — за жилетката!
— Боже, дай ми сили! — проскърца Джон със зъби.
А когато най-сетне стигнаха в трапезарията, всички вече се бяха настанили по местата си около масата и се водеха няколко разговора едновременно.