— Да, Жан-Пол и Жан-Клод очевидно са близнаци, Джон.
Как пък е разбрала това? На него всички му изглеждаха съвсем еднакви. Едни и същи черни къдрави коси, бели зъби и златисти очи. Той сви рамене.
— Близнаците са по-големи от мен — философски отвърна Адриан.
Джон вдигна поглед към небето, благодарен, че поне досега не му се е налагало да се разправя с братя близнаци. Макар че тези тук явно бяха щастливи да са заедно — стига човек да не обръща внимание на насинените очи и на постоянните драки. Ъгълчетата на устата му се извиха.
Морис се върна към темата за Черната роза.
— Който и да е той, ние сме му безкрайно задължени за това, че е спасил приятелите ни — и махна с ръка към всички около масата.
— Чуйте, чуйте! — повечето от присъстващите задрънчаха лекичко с вилиците си по винените чаши.
— Тост за Черната роза! — Пърси внезапно се изправи, обхванат от възторжено благоразположение спрямо тайнственият спасител. Той вдигна чашата си за тост. — Anna virunque cano — Възпявам оръжията и човека!
Моля те, само това не! Джон сви устни, разбрал какво ще последва. Без да излъже очакванията му, Пърси се впусна в декламация на ужасното си стихче.
— Търсят го тук, търсят го там…
Хлое, Морис и двете графини се присъединиха към него:
— … Къде е той, и аз не знам…
Олеле, заразата се разпространява. Джон хвана горната част на носа си.
Най-сетне всичко приключи с отвратителния финален стих: … че все ги надхитрява неуловимата Роза.
Джон най-сетне се осмели да си поеме отново дъх.
Обаче на братя Сендреак, изглежда, стихчето им хареса, защото всички графове моментално изразиха желание Хлое да ги научи. Джон реши, че ако сега пък започнат да го цитират вкупом, непременно ще ги изхвърли навън, без да дава и пет пари, дали ще ги гилотинират.
— Наистина се отървахме на косъм — тихо заговори Жан-Жул. — Но някои други нямаха този късмет.
— Някой, когото познаваме? — попита Морис.
— Дук дьо Монтен и дъщеря му, баронеса Дюфон.
— Помниш ли ги, Хлое? — попита Жан-Клод. — Той винаги си виреше носа, а тя имаше щръкнали зъби и беше кривогледа.
Той онагледи думите си, като издаде горните си зъби напред и събра очи над носа си.
— Тя не е виновна, че изглежда така. — Защити дамата Жан-Жул, което говореше за чувствителната му душа.
— Наистина — Адриан сви рамене. — Но постоянно се оплаква и хленчи, Жул. Не можеш да го отречеш.
— Е, скоро няма да има възможност да го прави.
Той хвърли салфетката си и напусна трапезарията. Всички останаха много изненадани от внезапното му излизане. Най-сетне Адриан проговори.
— Жан-Жул понесе всичко това много тежко. Той е изключително чувствителен и ужасите, на които бе свидетел го сломиха. В затвора беше болен… — гласът му секна, сякаш и той не искаше да си припомня кошмарните сцени, които бе видял.
— Ще се оправи ли? — Хлое бе искрено разтревожена за любезния младеж.
— Да. Жан-Жул все пак притежава невероятно силен дух.
Джон огледа Адриан с ново уважение. Вече разбираше защо братя Сендреак очакват напътствия от него. Въпреки младостта си, той сякаш бе роден за водач.
— Тези истории са толкова потискащи — Пърси попи очите си с дантелената си кърпичка. — Само като си помисля — седем млади мъже, хвърлени в затвора, само защото са…
— Чакайте малко — Джон се сепна и се поизправи на стола си. — И седмината ли? Графиньо Замбо, не споменахте ли, че само шест от тях са били заловени? Че единият е избягал?
Зу-зу изглеждаше много изненадана.
— О, ами да, стори ми се, че са шестима.
Джон прониза Адриан с предизвикателен поглед.
— Какво ще кажете за това, граф Сендреак? Как така един от вас не е бил в затвора, а сега е тук, при нас, заедно с останалите? Може би един от вас е Черната роза, а?
Братя Сендреак се спогледаха.
Адриан очевидно не хареса развоя на събитията.
— Но това е абсурдно, лорд Секстън! Моите уважения, Зу-зу, но сигурно сте се объркали. Всички бяхме заловени!
Замбо сбърчи чело.
— Може би наистина съм сгрешила. Но винаги бих познала мъжа, който ме спаси. И той не бе Сендреак!
Джон все още не беше напълно убеден.
— Не се обвинявайте за това, че ви се ще да разбулите мистерията, Секстън. Всички искат да разберат кой е Черната роза — Пърси преглътна парче пилешко месо. — Казват, че някога бил пират. Как ви се струва, а? Първо, граби богатствата на аристократите само за да се втурне да спасява кожите им на следващия ден!
Всички започнаха да обсъждат тази апетитна клюка. Докато задгробният глас на Дитер не се извиси над бърборенето им.