— В моето село един мъж умря четири пъти.
Всички моментално млъкнаха и се вторачиха в човека, изрекъл подобно странно нещо.
— Първия път, когато умря, го погребахме в гробището — той прониза всеки от запленената аудитория със злокобно мрачен поглед. Шнапс подсили ефекта, като показа зъба си. — Но той се върна.
Всички ахнаха ужасено.
Освен Хлое, в чиито виолетови очи, както Джон забеляза, се бе появило любопитно пламъче. Какво кръвожадно девойче, каза си той и се изкикоти. Хлое направо си умираше за някоя смразяваща кръвта историйка.
— Втория път… — гостите около масата се наведоха напред очаквателно — вълците…
И гласът му затихна.
— Вълците? — подкани го Жан-Луи. — Какво за вълците?
Брадичката на Дитер клюмна върху гърдите му, последва силно изхъркване.
— О-о-о! — всички се облегнаха назад в столовете си, безкрайно разочаровани.
Джон успя да потисне смеха си. Всеки път се хващат на въдицата!
— А пък аз онзи ден чух много забавна история — Пърси потупа устни със салфетката си. — Нали познаваш граф Лаудър, Джон?
Джон отвори уста, за да отговори. Обаче в онази мъничка пауза, необходима на човек да си поеме дъх, за да каже нещо, Пърси успя да продължи. Сър Сесил-Базил явно и неотклонно се придържаше към максимата, че който се колебае, го прекъсват.
— Та този човек е направо невъзможен хипохондрик. Не може да понася нещо, което би могло дори и мъничко да промени перфектно подреденото му съществувание.
— Звучи ми някак познато — измърмори Джон в чашата си.
— Казват, че не бил отронил и дума от пет години насам.
— Защо? — графинята не беше чувала за това.
— Не знам. Човек би могъл да предположи, че според него изговорените думи променят подредения му живот и по някакъв начин са заразни.
— Ама че ексцентрично — Зу-зу никога не би сметнала някой член на аристокрацията за напълно откачен.
— О, но има и още нещо! Изглежда, са му казали, че някаква писателка щяла да дойде при него, за да се срещнат… май беше Мариан Търнъри — тази, дето е написала онази романтична книга…
— О, тя е направо великолепна! — графинята се усмихна.
Пърси оформи с устни едно „О“ и продължи:
— Само че на графа не му харесала новината. Започнал да крещи: „Спасете ме, спасете ме!“
Всички на масата се разсмяха, включително и Джон. Пърси добави провлачено:
— Изглежда ужасът, че ще се зарази от тази литературна чума, е бил достатъчен, за да го излекува от мономанията му.
Всички в трапезарията се запревиваха от смях.
На следващия следобед Джон седеше в кабинета си и се взираше мрачно в дебелите счетоводни книги пред себе си.
Мразеше счетоводни книги.
Защо въобще му трябваше да се захваща с тях? Особено в ден като този? Погледът му се плъзна към френския прозорец отвъд бюрото му и полетя навън в градината. Денят бе прекрасен, слънчев и топъл.
И онова, което истински желаеше в момента, бе да отведе Хлое навън в градината и…
Почти нямаше шанс това да се осъществи.
У него се надигна раздразнение. По някаква причина Хлое му бе ужасно сърдита. Дори снощи бе отказала да се любят, като му бе обърнала гръб в леглото.
Точно това бе вбесило Джон.
Желаеше я толкова силно, че почти се изкушаваше да й заяви, че в ролята си на неин съпруг има известни съпружески права и ако поиска, може да ги упражни.
Обаче навреме се усети как би прозвучало подобно изказване. Досега никога не се бе държал така надуто и нямаше намерение тепърва да го прави.
А вината за всичко несъмнено беше на онази Замбо.
Предната вечер, след като мъжете бяха изпили вечерния си портвайн и се бяха присъединили към дамите в салона. Зу-зу бе продължила най-безсрамно да го преследва. През цялата вечер. Колкото и да се стараеше да я разубеди, каквито и неща да й казваше, всичко бе напразно. Тя просто не обръщаше внимание на съпротивата му и продължаваше невъздържано да го ухажва.
Хлое бе сигурна, че Джон по някакъв начин е предизвикал благоразположението й, а на всичкото отгоре намекна, че и тя би се държала така при подобно предизвикателство. Според нея Адриан бил най-красивият от братята Сендреак, макар че всички били направо прелестни.
Сега Джон си даде сметка, че в онзи момент май наистина се бе държал някак заповеднически. Беше й заявил по най-недвусмислен начин, че е абсолютно безполезно да си губи времето в размисли, кой ли е най-красивият Сендреак, тъй като това в никакъв случай няма да й е от полза.
Тя сърдито се извърна от него, макар да му се стори, че за миг забеляза на лицето й доволна усмивка. Но после Джон си каза, че сигурно се е излъгал заради слабото осветление в помещението.