— Е?
Дългите му мигли потрепнаха до лицето й. Бяха много черни и удивително контрастираха със златистата коса. После той отново вдигна очи, за да срещне въпросителния й поглед.
— Каквото и да съм правил, едва ли би те шокирало, котенце — дълбокият му мъжки глас прозвуча буквално като мъркане, изпълнен с неприкрита предизвикателна сексуалност.
Хлое се изчерви. За пръв път Джон си играеше с нея по такъв недвусмислен сластен начин. Тя дори се усъмни, че той съзнава как звучи.
Досега въобще не си бе представяла колко, колко завладяващ може да е той. Не, не беше точно така. Беше си представяла, но кой би предположил, че действителността далеч превъзхожда представите й? И сега Хлое не знаеше да посмее ли да си поеме дъх.
Затова реши да приложи по-добра тактика.
— Всички тези любовници — отвърна тихо и много интимно, — те сигурно ти доставят огромно удовлетворение. N’est-ce pas?
Той я гледаше мълчаливо и хладно, а някакво мускулче на челюстта му играеше.
В този момент Хлое разбра, че е открила нещо. Нещо, което той криеше дълбоко в себе си. Затова моментално стана сериозна.
— Защо са ти нужни всички тези жени, Джон?
Този въпрос беше грешка. Разбра в мига, в който думите се откъснаха от устните й.
Джон се отдръпна от нея и слезе едно стъпало, а разстоянието между тях вече се увеличи не само в буквалния смисъл.
Кръстоса ръце върху гърдите си и се облегна на стената. Ухили се до ушите, но сега усмивката му бе съвсем арогантна, предизвикателна и ужасно дразнеща.
— Ами просто страшно ми харесва, Хлое.
В това поне тя не се съмняваше — той си бе женкар Може би очаква прекалено много от него? Този човек страдаше от твърде силен нагон.
— Защо иначе ще го правя?
Защо ли наистина? Това бе въпрос, който я мъчеше от години. Сега Хлое почувства, че собствените й очи се навлажняват. Привидно безгрижната оценка, която той правеше на разюздания си живот, дълбоко я наскърбяваше. Ако не го познаваше толкова добре, сигурно щеше да повярва, че с това цялата история се изчерпва.
Но Хлое го познаваше.
С решителност, която не подозираше у себе си, тя съвсем спокойно рече:
— Да… Точно това имам предвид. Струва ми се, че и на мен ще ми хареса.
И се усмихна като истинска котарана.
Самодоволното изражение истина на лицето на Джон. Той заряза привидното си безразличие и попита:
— Какво каза?
— Казах, скъпи мой изобретателен развратнико, че възнамерявам да стана точно като теб!
При тези думи тя прихвана полите си и се втурна покрай него по стъпалата. Джон остана с отворена уста.
И все още не се бе окопитил напълно, когато тя се поспря, за да подхвърли през рамо:
— Е, разбира се, имам предвид — с мъже.
Продължи надолу и започна да брои наум. Едно. Две. Тр…
— Възнамеряваш какво?
Очите й заискриха от пакостливата усмивка, с която тя пренебрегна вика му и безгрижно се отправи към голямото преддверие.
— За какво сте се развикали така?
Графиня Дьо Фонболар, бабата на Хлое, влезе стремително откъм всекидневната.
Джон въобще не се изненада, когато видя заедно с нея и вуйчо си, Морис Шавано, маркиз Котингъм. Той бе лудо влюбен в графинята от тридесет години насам и дори бе напуснал собствените си имения във Франция, за да я последва в Англия, когато тя бе станала законна наставничка на Хлое.
Бащата на Хлое бе англичанин също като Джон. В завещанието си бе наредил дъщеря му да бъде отгледана на английска земя. И то на неговата английска земя, ако трябва да бъдем точни. Ето защо графинята, която обичаше внучката си повече от своя любим замък, бе напуснала Франция, като никога не позволяваше някои да забрави каква саможертва е сторила, нито пък някога прости на онзи англичанин, бащата на Хлое. И за да му отмъсти, когато се премести заедно със шестгодишната Хлое в бащиното й имение от епохата на Джордж, тя го преименува на Chacun a Son Gout — Всеки според вкуса си.
Новото име на къщата отразяваше житейската философия на графинята. Тя бе пламенна, интригуваща жена, която все още успяваше да поддържа популярността си сред мъжете от обкръжението й. На младини будоарната репутация на тази вдовица почти съперничеше на Джоновата.
Бе блестяща личност и все още притежаваше и чар, и красота, за което й се възхищаваха и я уважаваха всичките й съвременници. И маркизът наистина бе лудо влюбен в нея от десетилетия. Говореше се, че я молел да се омъжи за него всяка седмица. В петък. И то по време на следобедния чай.
Морис Шавано, единственият жив роднина на Джон, също бе френски маркиз и предпочиташе да се обръщат към него като такъв. Самият Джон не носеше във вените си и капчица френска кръв, но би могъл с право да твърди, че е потомък на викинги, келти и саксонци.