Седмината братя пуснаха чаршафа и се разотидоха.
Хлое седеше в средата му, заобиколена от теменужки, които се бяха разпилели навсякъде: върху нея, по чаршафа и по земята. Ръцете й бяха подпрени решително на кръста, а прекрасното й лице бе засенчено от сърдито неодобрително изражение.
Явно не бе особено доволна.
— Джон, какво ти става?
— Ти луда ли си? Ами те те хвърляха във въздуха!
— И какво от това?
— Какво от това? Но ти… можеше… те не биваше… — без да е наясно какво всъщност иска да каже, но сигурен, че иска непременно да й го съобщи, Джон кръстоса ръце на гърдите си и се намръщи.
По лицето на Хлое се разля широка усмивка.
— Ела тук, Джон — каза тя и потупа местенцето до себе си.
Той повдигна вежди, но все пак, макар и неохотно, приседна до нея на земята.
— Какво? — измърмори той.
Трапчинките по страните й станаха още по-дълбоки.
— Да не би да ревнуваш?
Той изсумтя.
— Не ставай смешна!
— Обаче ми се струва, че наистина ревнуваш.
Някак небрежно тя поглади с ръка плата до себе си.
Той хвана раменете й, за да привлече цялото й внимание.
— Но не ревнувам повече, отколкото ти снощи заради графинята.
Хлое го погледна право в очите.
— Значи наистина страшно много ме ревнуваш!
От устните му се отрони дълбока въздишка. Тя отново го изненадваше.
— Хлое… — той се поколеба. После лицето му помръкна. — Не си играй с мен. Не ми харесва това. Не и от твоя страна.
— Не си играя с теб, милорд — тя се притисна към него и той почувства топлината й.
Джон я гледаше мълчаливо.
— Никога не бих си играла с теб — тя приглади една къдрица от косата му, паднала върху челото. — Освен ако не се нуждаеш от това — поясни след миг.
Това бе повече, отколкото можеше да понесе. Досега никога не бяха играли на подобни игрички.
Той сграбчи китката й, като спря интимния й жест. Изумрудените му очи хвърляха искри.
— Не си търси белята, мадам — отвърна рязко и заплашително, — защото непременно ще я намериш.
Хлое трепна, изненадана от грубостта му. Малцина познаваха и тази страна на Джон. Решителната му сила, която се изправяше като захлопната врата, когато нещо одраска повърхността на чувствата му.
Сега тя за пръв път бе опитала да го стори и за пръв път той бе изправил тази преграда между двама им. И това дълбоко я нарани.
Очите й се изпълниха със сълзи и тя се отдръпна от него.
Джон моментално бе обзет от угризения, а и нещо се стегна в гърдите му.
Като постави ръце на раменете й, той я притегли отново към себе си.
— Съжалявам, котенце. Не исках думите ми да прозвучат така.
Въпреки че извинението му направо я шокира, Хлое моментално осъзна какъв скок е направил той. Като подсмръкна лекичко, тя вдигна поглед към него.
— А как искаше да прозвучат?
Той отвори уста, но не откри правилния отговор.
— Не знам — призна най-сетне.
Хлое го гледаше любопитно. На лицето му се бе появило прелестно объркано изражение. За нея то бе картина, по-красива дори и от най-прочутите произведения на изкуството!
Объркването бе отличен резултат!
Тя обхвана непокорната му брадичка и нежно целуна устните му.
— Нека засега забравим това, Джон — прошепна тя. — Както и да е, мисля, че ми се дремва.
Тя се престори че се прозява, като му хвърли един възпламеняващ поглед изпод полупритворените си клепки.
Лорд Секстън моментално засия.
Дремването му се стори прекрасна тема за разговор.
И при това, напълно безопасна.
ГЛАВА ДЕСЕТА
ЧЕРНАТА РОЗА СЕ ПОЯВЯВА ОТНОВО
Няколко дни по-късно дук Дьо Монтен, дъщеря му, баронеса Дюфон, и няколко други бегълци французи се появиха пред прага на Chacun a Son Gout.
И всички разказваха все същата история.
Били спасени от гилотината от Черната роза. На Джон вече не му се струваше странно, че идват точно в неговата Къща. Стори му се направо подозрително.
Освен това започваше полека-лека да подозира, че Черната роза също се приютил под неговия покрив.
Заключението му се основаваше на няколко факта. Първо, много от спасените бяха лични приятели на семейство Фонболар. Второ, след като спасяваше тези хора, тайнственият герой сигурно се нуждаеше и от място, където да ги приютява. Разположението на Chacun a Son Gout, в Южна Англия между Дувър и Брайтън, превръщаше имението в отличен изходен пункт за набезите на спасителя.
Оттук бе съвсем лесно човек да пресече Ламанша, като от Дувър стигне в Кале, а може и въобще да не слиза на сушата, а просто да пресече Ламанша до Хавър и да тръгне нагоре по течението на Сена, до самото сърце на Париж. Ако пътува само по вода, той би трябвало да е на произвола на ветровете. Но пък понякога бе напълно възможно вятърът да му помага и този път да е най-удобен.