— На всички така им се струваше, но ние винаги сме искали да се оженим. Просто ме чакаше да порасна, нали, Джон?
Той сведе поглед към нея, а очите му изглеждаха странно замислени.
— Да — тихо каза. — Точно така.
— Ах, колко романтично! — Адриан Сендреак се приближи към тях и шляпна Джон по гърба. — Направо не мога да повярвам, че не е роден французин!
Графът се втренчи в интересната групичка. Особено като се има предвид, че неговата титла бе по-висока от тези на всички останали.
И те моментално се съгласиха: да, наистина колко било романтично.
Адриан тайничко намигна на Хлое. В отговор тя му се усмихна.
Лорд Снелсдън обаче не се отказваше толкова лесно.
— Много ли сте заложили за голямото надбягване, а, Секстън?
Освен на шега Джон никога не се обзалагаше. Никога. И целият град го знаеше. Често хората си казваха: колко странно, че виконтът може да е такъв разсипник в едно отношение, а в друго да се въздържа с подобна неотклонна решителност.
Единствено Хлое знаеше истината.
След онова, което баща му бе причинил на него и майка му, Джон никога не би могъл да се отдаде на отровното развлечение. Никога не би заложил нещо с някаква стойност за него на случайността, с която се обръща една карта.
А сега, когато другите му се бяха доверили за управляването на имението, убежденията му бяха станали дори по-твърди.
— Аз не се обзалагам — отговорът му бе рязък и студен.
— Може би ви липсва куражът за това, а? — продължи нападките лорд Снелсдън. Тези мъже смятаха, че човек се доказва на хазартната маса. Джон винаги се бе присмивал на абсурдната им идея. Едничкото нещо, в което винаги се бе чувствал напълно сигурен и не изпитваше необходимост да се доказва, бе неговата мъжественост.
Лорд Секс погледна надолу към по-ниския човек и присви очи.
— Не ми е необходимо да доказвам мъжествеността си по такъв начин.
Този път обидата бе едва прикрита. Лорд Снелсдън почервеня като домат. Всички знаеха, че никога не е имал късмет с жените.
— Извинете ме, лорд Секстън, но виждам маркиз Лангтън и трябва да говоря с него.
Джон рязко кимна и групичката се отдалечи.
— Затова ли не искаше да идваш, Джон? Ако е така, наистина съжалявам, че те убедих да дойдеш — лицето на Хлое изразяваше искреното й съжаление.
Джон се усмихна и целуна връхчето на носа й.
— Не, миличка. Това няма нищо общо. Просто не одобрявам начина, по който се отнасят с конете.
Нослето й се набръчка.
— Какво искаш да кажеш?
— Държат ги в ужасно горещи и задушни конюшни, съсипват ги от тренировки и въобще не ги извеждат на чист въздух освен когато трябва да бягат до пълно изтощение. Понякога се чудя как въобще успяват дори да вървят по трасето.
Хлое пребледня.
— Не знаех това.
— Не искам да имам нищо общо с хората, които ги подлагат на такъв режим.
— Нито пък аз — прозвуча глас със силен чуждестранен акцент.
Хлое и Джон се обърнаха и с изненада видяха, че до тях стои един арабин. Бе обвит от главата до петите в широки дълги одежди с качулка, която прикриваше по-голямата част от лицето му.
До него стоеше великолепен кон, какъвто никога не бяха виждали. Животното бе чисто черно и с невероятна осанка.
На лицето на Джон се появи одобрителна усмивка.
— Какъв прекрасен кон!
Сякаш разбрал думите му, конят лекичко изпръхтя и отърка муцуната си в Джон.
Той се ухили и почеса меката кожа над носа му.
— Здравей, приятелче.
— Опасявам се, че е голям самохвалко — отбеляза арабинът, а в гласа му личеше дълбоката му привързаност към животното. — Но е страхотен бегач.
— Каква порода е този кон? — попита Хлое, която също протегна ръка, за да погали прекрасното животно. Никога не бе виждала подобен.
— Арабски е, разбира се — заяви арабинът и се засмя на собствената си шегичка.
Джон се подсмихна.
— Но никога не съм виждал черен арабски кон.
— Наистина има много малко черни коне от тази порода.
— Защо? — попита Хлое, а през това време конят се опитваше да захапе косата й. Тя избута муцуната му встрани.
— Ха, мисли, че това е морков — подразни я Джон.
Хлое се нацупи.
— Черните коне са били унищожени почти напълно — обясни арабинът.
— Но защо? — ахна Хлое. — Толкова са красиви!
— Прекалено лесно се забелязват в пустинята. На фона на белите пясъци цветът им изпъква и прави ездача прекрасна мишена.
— Ама че абсурдна причина да убиваш коне! — Хлое бе наистина възмутена и чувството й за честна игра бе сериозно засегнато от подобна несправедливост.
— И аз така мисля. Точно затова го спасих. Аз съм шейх Али Ал Хюсеин, а това е Шираз — и той потупа коня по врата. — Днес ще се състезава. А вие, милейди, ще имате шанса да видите един кон с истински състезателен дух.