Но едва след като се скри от погледите им, Джон осъзна, че е изговорил последните думи на перфектен английски, без никакъв акцент. Пада си по спасяванията?
Внезапно Джон си припомни къде е виждал този кон.
Той сграбчи Хлое за ръката и я отведе малко по-настрани от останалите.
— Това бе Черната роза! — възбудено възкликна той.
Хлое се изсмя.
— Невъзможно! Та той е арабски шейх!
Джон дълбоко си пое дъх.
— Не. Той просто е невероятно добър в маскировката.
Хлое пребледня.
— Нима смяташ, че ни е предупреждавал?
— Съвсем не — устата му се разтегна в доволна усмивка. — Май просто си играеше с нас.
По-късно същата вечер сър Пърси попита Джон дали се е забавлявал на надбягванията. Джон го погледна озадачено.
— Нима не си бил там?
Пърси вдигна ръце във въздуха.
— Мили боже, не! Не мога да понасям всичкия този прах, който се вдига във въздуха. Поврежда дантелите ми.
— О, нима? — тихо попита Джон. Защото върху долния ръб на левия ботуш на контето той забеляза тънък слой именно от споменатия прах.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
ВРАТАТА СЕ ОТКРЕХВА
— Но вече пробвах всички възможни начини! Този човек е абсолютно непоклатим в привързаността си!
— Сигурна ли си, Зу-зу? Наистина ли опита всичко? — двете жени се бяха разположили в оранжерията и пиеха чая си.
— Oui! Приклещвах го в тъмни коридори; направо го канех в покоите си; дори го опипвах по най-недвусмисления начин — нищо не е в състояние да го разколебае!
Графиня Фонболар сви устни и се замисли.
— Ти си експерт в тази област, Зу-зу. Щом устоява на твоите провокации…
— Казвам ти, въобще не поглежда към други жени! Нещата говорят сами за себе си, Симон. Защо не ги оставиш намира?
Графинята сложи чашката си в чинийката с рязко иззвънтяване.
— Грешиш относно мотивите ми, скъпа. Не това се стремя да постигна! Не искам да ги разделям, а точно напротив — искам да ги събера!
Зу-зу пренебрежително махна с ръка.
— Ами те вече са заедно. Какво повече би могла да желаеш?
— Много повече — тихо отвърна тя.
Графиня Замбо потупа приятелката си по коляното.
— Разбирам те, но тези неща понякога трябва да бъдат оставени да следват собствения си ход. Може би е най-добре човек да не се меси в подобни проблеми — тя сви рамене с примиренческо изражение, което явно бе френският начин да бъде изразено отношение към всички усложнения на явлението amour.
— Глупости! Аз съм нейна баба и съм длъжна да се намеся.
Двете жени се спогледаха и се разсмяха.
— Даваш ли си сметка, че Хлое почти не ми говори? Какво ли си е помислила за мен?
Графинята махна небрежно на грижите й.
— Ще го преодолее. Хлое не умее да се сърди на никого. В това отношение тя е като баба си — и тя хвърли един многозначителен поглед към Замбо.
Зу-зу се нацупи.
— Така и не успя да ми простиш за онзи път с Морис.
— Не желая да обсъждаме точно тази тема.
— О, нека най-сетне изплюем камъчето, скъпа моя Симон. Какво значение има след толкова години?
Както обикновено, когато тази тема изникваше между тях, графинята започваше да се ядосва. Зу-зу винаги можеше да познае, че е раздразнена, защото тогава движенията на приятелката й ставаха някак отсечени, а думите — резки.
— Казах ти, че нямам намерение да го обсъждам!
— Напротив, ще го обсъдим — Зу-зу остави чашата си с чай. — Защо не си се омъжила за Морис? Не го ли обичаш?
— Разбира се, че го обичам! Но то няма нищо общо с това!
— Значи е заради онова, което си мислиш, че се е случило преди толкова много години?
— Non — графинята дълбоко си пое дъх. — За онова вече съм му простила.
— Колко благородно от твоя страна, Симон. Особено като се има предвид, че въобще няма за какво да му прощаваш!
Графинята вдигна поглед, невярваща на ушите си.
— Да не би да очакваш, че ще ти повярвам? Зу-зу, та ти си спала с всички! Защо не и с Морис? Той пренощува в твоя замък онази нощ.
Зу-зу стовари ръката си върху масата. Чаят в чашките се разля по покривката.
— Не съм спала с всички!
Графинята изсумтя презрително.
— Добре де… Спала съм почти с всички… Но не и с Морис.
— Ако думите ти са верни, тогава защо не си го направила?
— Исках, не ме разбирай погрешно — той беше и все още си е невероятно красив, очарователен мъж. Но той не искаше.
Това бе доста изненадващо. В младежките си години Морис бе имал репутацията на истински bon vivant, ненаситен за красиви жени.
— Но защо?
— Той те обичаше, Симон — Зу-зу дълбоко въздъхна. — Винаги те е обичал.