Бяха го чакали почти цяла нощ, а Черната роза не се бе появил.
Около четири и половина Джон прекрати бдението, като обяви, че не му се вярва вече да си дойде. Зората вече бе наближила и човекът сигурно няма да рискува да бъде разкрит на дневна светлина.
Хлое бе много разочарована, но пък се зарадва много на леглото си. Едва държеше очите си отворени, а нощната влага се бе просмукала направо до мозъка на костите й. Джон се бе оказал прав относно онова наметало. Тя наистина се радваше, че бе изтичала да си го вземе.
И двамата се съблякоха със завидна бързина и се шмугнаха под топлите завивки, за да се сгушат заедно за оставащите до разсъмване часове.
Хлое заспа почти на момента, докато Джон, не по-малко уморен от жена си, явно не можеше да се отпусне.
За кой ли път вече се въртеше в леглото. Най-сетне се обърна така, че да гледа как Хлое спи спокойно до него.
В слабата светлина на наближаващата зора той едва-едва различаваше миловидните й черти.
Лежеше настрани с лице към него. Едната й ръка се бе отпуснала до лицето й с дланта нагоре и със свити пръсти, като на заспало дете, невинно и безгрижно в съня си.
Той се усмихна. Бе я виждал как спи по този начин почти през целия й живот. Тогава всъщност му хрумна за пръв път, отколко дълго време познава Хлое. Почти половината от неговия живот и почти целия неин. Познаваше настроенията й, какво харесва, какво не харесва, чувството й за хумор, мирогледа й, мненията й, чувството й за справедливост, а откакто се бяха оженили, знаеше още толкова много неща. Познаваше я така интимно, както мъжът може да познава жената. Познаваше страстта й. Забравата й. Какво е да я докосва. Да я чувства до себе си. Да я вкусва. Аромата й. Как потръпваше, когато той влизаше в нея…
Погледът му се спря върху устните й. Тези пълни, сочни устни, които той толкова…
А какво се случваше в нея?
Той я наблюдаваше мълчаливо.
Тя сякаш крие нещо от него.
Джон не бе съвсем наясно кога точно се е промъкнала в съзнанието му тази мисъл, но понеже вече се бе загнездила там, той просто не можеше да се отърве от нея. Тревожеше го — като някакъв непрестанен, досаден подсъзнателен дразнител, който просто не ще и не ще да изчезне.
Всъщност долавяше я все по-ясно и по-ясно.
Нежно, за да не я събуди, той целуна тези сладостни меки устни. Устни, които знаеха как да го отведат в рая.
После се измъкна от леглото, като внимаваше да не наруши съня й.
Облече зеления си халат и прекоси бос стаята. Тихо отвори френския прозорец и излезе на балкона.
Слънцето тъкмо се показваше на източния хоризонт. Лъчите му се разливаха над градините и моравите на Chacun a Son Gout, къпеха със златиста светлина върховете на дърветата и горите отвъд парка. Всичко бе приказно тихо и спокойно.
В очакване на пробуждането.
По гърба му премина тръпка.
Чувстваше се до такава степен част от всичко около себе си, че се зачуди дали и той не е…
Опита се да се отърси от странната мисъл, като се загледа в един мъничък заек, който прекоси с подскоци поляната, а рижавите му уши помръдваха.
Зайчето Хлое.
Усмихна се нежно, а мислите му се върнаха отново към спомените.
Онази нощ бяха излезли на тази тераса. Той я бе поставил на този перваз и я бе любил. Лунната светлина я обливаше в сребърен порой точно както слънчевите лъчи го къпеха сега.
И той бе осъзнал колко силно желае този живот, това имение, тази…
Дълбоко замислен, той прокара пръст по каменната стена, където тя бе седяла, загледана в него, загледана по онзи неин котешки начин. Струваше му се, че дори и сега топлината й се излъчва от камъка.
Какво криеше тя от него?
Той не знаеше, но каквото и да бе то, лорд Секстън реши, че го желае с цялото си същество.
— Много съм разочарован от вас.
Седем красиви глави се наведоха засрамено.
— Но ние опитахме всичко, маркиз Шавано! — както обикновено, Адриан говореше от името на всички. — Изглежда, нищо не й действа.
— Oui! — Жан-Жак пристъпи напред, за да ги защити от несправедливите обвинения. — Въобще не се интересува от бягство с някой от нас.
Морис вдигна ръце към небето, сякаш търсеше подкрепа свише.
— Разбира се, че не се интересува! Задачата ви бе, да накарате Джон да си мисли, че тя се интересува! И това ми било французи!
Седемте къдрави глави отново клюмнаха омърлушено.
— Но какво друго можем да сторим? — попита Жан-Клод по-възрастния и съответно по-мъдър мъж. Говореше се, че маркизът е много вещ по отношение на така интересуващата ни amour.