— Може би е противник на потисничеството — присъедини се и Дитер, като изненада всички. Мъжете от Chacun а Son Gout се обединяваха срещу заплахата.
— Може би просто харесва менуета — намеси се и Морис, като гордо се присъедини към списъка на заподозрените около масата.
Пърси извади кутийката си с енфие и цветисто изсумтя.
— Може би просто не може да понася английската кухня и се чувства длъжен да стори нещо, за да спаси чудесно приготвените френски ястия.
Всички присъстващи се запревиваха от смях.
Мало изтърпя присмехулните погледи, а на лицето му, приличащо на невестулка, сега се появи мазна усмивка.
Но въпреки дръзкото веселие около масата Джон долавяше как под привидната учтивост на Мало се крие отровна змия, очакваща подходящия момент, за да нанесе смъртоносния си удар…
— Добре ли се чувстваш, Морис? Калоуей ми каза, че си се оттеглил в стаите си — попита графиня Фонболар, застанала на вратата към апартамента на маркиза.
— Чувствам се отлично, Симон — той отвори най-горното чекмедже на бюрото си и започна да вади цялото съдържание.
Графинята го гледаше объркано. Морис се приближи до леглото си и хвърли предметите от чекмеджето в малка кутия.
— Какво правиш? — прошепна тя.
— На какво ти прилича? — Морис затвори капака на кутийката с рязко изщракване.
Още преди графинята да успее да отговори, на вратата се появи Калоуей заедно с няколко слуга.
— Тези тук и онези ей там — Морис посочи куфарите, които желаеше да свалят на двора. Мъжете прилежно се заеха със задачата.
— Отиваш до имението си? — попита тя, съвсем объркана.
— Да.
Графинята въздъхна с облекчение.
— Получил си някакво съобщение, нали? Трябваше да ми кажеш, аз щях…
— Няма никакво съобщение. Прибирам се в имението си — заяви той.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че се изразих пределно ясно.
Графинята пребледня.
— Нима… нима ме напускаш, Морис?
Той се поколеба. Ужасно неприятно му бе, че я кара да се чувства така, но бе твърдо решен да действа според плана си.
— Зависи.
— От какво?
— От това, дали идваш с мен, или не.
Не разбрала точното значение на думите му, тя моментално се разведри.
Докато той не добави:
— Като моя съпруга.
— Какво говориш? Знаеш, че…
Морис я прекъсна. Бе решил да приключи с това.
— Каретата ми ме очаква. Братята Сендреак ще ме последват в Съмърсет утре сутринта. Ще живеят в имението ми. Зная, че си не по-малко привързана към тях, отколкото съм и аз. Ако дойдеш с мен, погрижил съм се да се оженим още по пътя.
Графинята се стегна и изправи рамене. Какво ли го е прихванало? Нямаше право!
— Когато се върнеш, ще обсъдим това — и тя махна с ръка, опитвайки се да покаже, че приключва с тази неприемлива тема.
Маркизът отстояваше позициите си.
— Няма да се върна, освен ако и ти не си с мен като моя съпруга.
— Морис, държиш се глупаво!
— Така ли? — той извади джобния си часовник и го погледна. — Ще те чакам пет минути, Симон. Пет минути.
Затвори рязко капачето и се запъти целеустремено към вратата.
Графинята остана като зашеметена. Не, не е възможно да е сериозен. Тя го познаваше добре. Ще си помисли, и пак… Морис се спря на вратата.
— Няма да се върна пак, Симон — тихо заяви той, преди да затвори вратата зад гърба си.
Нужни й бяха няколко мига, за да осъзнае каква тишина е настъпила в стаята.
Морис си бе тръгнал! Изостави я. В гърдите й се появи някаква глуха болка. Тя погледна часовника. Четири минути.
Той блъфира! Ще се върне… винаги се връща! Три минути.
За какъв се мисли? Да й казва, че… Три минути.
Графиня Фонболар прихвана полите си и за пръв път от детството си изтича по коридора към централното стълбище.
После буквално излетя от входната врата на къщата.
В подножието на стъпалата каретата на маркиза, украсена със семейния му герб, бе готова да потегли.
Когато графинята стигна най-долното стъпало, вратата се отвори и една протегната ръка я изтегли вътре.
— Но това е абсурдно, Морис! Не съм взела никакви дрехи и…
— Ще ти осигуря всичко необходимо, маркизо — и две силни ръце я прегърнаха.
— Но…
Устните му я накараха да замълчи.
Merde! Трябваше да направи това още преди години, осъзна той, докато каретата трополеше по алеята към портите на двора.
— Може ли да поговорим, Джон? Вън, на терасата?
Джон кимна и се извини на групата мъже, с които разговаряше близо до танцовия подиум. Той последва Пърси към усамотената тераса.