Двамата мъже, прикрити от растенията наоколо и от едно надвиснало дърво, се облегнаха на перваза и се загледаха навън в нощта. Небето бе осеяно с малки облачета, които ту скриваха, ту се отдръпваха от извития полумесец.
Джон чакаше Пърси да заговори пръв.
— Мало, изглежда, е твърдо убеден, че ще открие Черната роза тук. Какво мислиш за това, Секстън?
— Мисля, че Розата се е изложил на голям риск и шансовете да бъде разкрит нарастват с всеки изминал ден.
Пърси помълча известно време.
— Може би му харесват подобни опасности.
Джон въздъхна.
— Най-вероятно е така, но Мало ме безпокои. Дори и случайно да се окаже, че Черната роза е англичанин, доста вероятно е един ден да се събуди и да се озове в някой френски затвор. На път да загуби главата си.
— Някои рискове си заслужава да бъдат поети.
Джон кимна.
— Да, така е. Но въпреки това Черната роза вече е рискувал предостатъчно. Може би е добре за известно време да спре да изпробва късмета си и да е доволен от постигнатото.
Пърси не каза нищо.
— Може би трябва да помни онези, които е спасил.
— Но човек може да предположи, че той мисли повече за онези, които не е успял да спаси — замислено промълви Пърси.
Джон повдигна вежди. Пред него се разкриваха дълбини, за които не знаеше нищичко.
— Той е просто един човек.
Пърси се усмихна неопределено, като белите му зъби проблеснаха в мрака.
— Казват, че бил много хора, както умее да се маскира и всичко останало.
— И аз така съм чувал — Джон се обърна, за да го погледне в очите. — Човекът, който облича всички тези дегизировки, може дори да потърси приятелството на някой като мен, който не би го предал на властите. И той може да използва това приятелство за своите цели.
— По какъв начин? — Пърси говореше много тихо.
— Би могъл да използва дома ми като изходен пункт за действията си. Може да идва и да си отива, когато си пожелае, използвайки маскировката си. Може да се свързва с много хора, без друг да разбере или да заподозре нещо. Има безкрайно много възможности, да върши, каквото си пожелае.
Устните на Пърси се извиха в предизвикателна полуусмивка.
— Забравяш едно нещо.
— И какво е то?
— Той може искрено да цени приятелството ти, Джон.
Джон бе наистина изненадан. Той отправи поглед отвъд терасата към градините наоколо.
— Опасно е Черната роза да остава тук. Мало няма да се откаже, докато не получи главата му.
Пърси, изглежда, се вслуша в предупреждението на Джон. Той пооправи дантелките по ръкава си.
— Опасявам се, че ми се налага да замина, Джон.
Джон леко се усмихна. Контето отново се бе върнало.
— Кога ще те видим отново, Пърси?
— Не знам точно — когато човек е на мода, винаги го търсят навсякъде! — окичените му с дантели ръкави литнаха във въздуха.
— Тогава, грижи се за себе си, приятелю — рече Джон и с искрена топлота стисна рамото на Пърси.
— И ти, Джон — тихо отвърна Пърси. — Макар да ми се струва, че най-после откри мястото, където искаш да бъдеш.
Джон кимна, изненадан от обзелата го дълбока тъга от раздялата с Пърси. Предположи, че сигурно е свикнал с неговото постоянно присъствие тук или там. Дори и като глупаво конте, този човек бе… ами, много приятен. И той се обърна да си върви.
Пърси извика след него.
— Знаеш ли какво се получава, когато сърцето се ожени за Секстън, добри ми човече?
Джон поклати глава отрицателно.
— Ех, и ти, всички знаят, че сърцето и секса, събрани заедно, създават съвършената двойка. И на това се казва романтика!
Джон изсумтя. Широко усмихнат, той се обърна и влезе обратно в къщата.
— Имал си много, много голям късмет. Ave atque vale, приятелю. Бъди здрав и сбогом! — той махна към вратата, където Джон току-що бе влязъл, и пъргаво прескочи каменната ограда, за да изчезне в нощта.
Балът вече затихваше.
Повечето от гостите се бяха оттеглили. Някои в стаите си, а други вече приготвяха каретите си за заминаване от замъка. Слухът, пуснат от Джон, даваше резултати.
Хлое и Джон за последен път танцуваха на дансинга, последния танц за тази вечер. Жив шотландски танц.
Когато той свърши, Джон изведе Хлое от балната зала, докато развеселените гости им махаха за лека нощ.
Но вместо да поеме по стълбите, както тя очакваше, той я теглеше след себе си към другия край на имението.
— Къде отиваме?
Тя се опита да спре, като закова пети в пода, но нямаше шансове да мери сили с неговата решителност. Особено по копринени обувки за танци.
— Ще видиш.
Тази част на къщата бе тиха и безлюдна. Почти като изоставена.
Тропотът на ботушите му по пода, покрит с паркет, бе единственият звук, докато той решително я водеше нататък.