— Петдесет и осем секунди. Петдесет и шест…
Бяха вече съвсем близо. Скоро корабът щеше да се приземи, щяха да изключат гравитационните машини и да поздравят жителите на планетата…
— Там има нещо! — извика внезапно Вторият наблюдател. — Почти под нас!
— Разумни същества? — извика ужасен Логикът.
— Не… някакъв голям предмет се носи във въздуха. Няма разумни същества. Но бихме могли да го повредим.
След възклицанието на Наблюдателя Пилотът, който бе преустановил спускането и бе задържал кораба почти неподвижен, каза спокойно:
— Не се страхувайте. Ще се разминем. Мисля, че ще успея. — Посегна към командния пулт, корабът продължи да се спуска. След няколко минути трябваше да се приземи.
— Може би това е уред, с който разумните същества следят кацането ни — каза Логикът.
Напрегнато гледаха екрана, на който вече се виждаше островът в най-малки подробности. Не успяха дори да осъзнаят светкавичната експлозия, понеже бяха много близо до слънцето, пламнало до тях за части от секундата.
Гласовете:
— Пълен успех, господин полковник. В щаба са много доволни.
— Знам. А как е сержантът?
— Нервен срив. Продължава да твърди, че било хеликоптер. Но вече е по-добре. Нашите психиатри ще му избият тази натрапчива идея от главата, сигурен съм.
— Е, да, в известен смисъл мога да си го обясня. Продължителното психическо натоварване… И после тази история с яхтата непосредствено преди това.
— Разбира се, че бяха халюцинации. В противен случай сега нямаше да можем да се оправим с протестите.
— Именно. И без това тази работа вдигна много шум. При това островът е наш. А на собствена територия можем да провеждаме опити с ядрено оръжие колкото си искаме.