на една нощ разстояние,
толкова,
колкото
въпроса чака отговора,
на един кръстопът,
между искам, а не трябва да искам,
толкова
колкото
само ти можеш да искаш,
между слънцето и луната,
между дните които са
и които ще бъдат,
там съм заченат —
дете от теб
и любовта ти
на последната спирка
аз чакам,
от там си купих билет
за не връщане,
тук рядко спира света,
защото малко
са последните пътници,
тръгвам от себе си днес
и вървя през миналото,
търся местата,
където бях се разпръснал
но ще се събера ли,
там,
в края
на пътя обратен
паяжина
три
треви
привързва
и… се къса
пиша нещо за себе си,
аз съм единствения му читател,
то ми разказва за това,
което винаги съм знаел…
ето как започвам:
измислих се,
измислих се и после се намерих сред измисленото,
там където бях повече от измислен и повече от истински,
тогава си измислих Име,
за да се намеря в себе си,
полуизмислен, полуистински,
свободен съм да затворя очи,
но после тъмнината ме държи заложник,
свободен съм и да ги отворя,
но после светлината ме ослепява,
тогава свободен ли съм…
време е да погледна със затворени очи
това, което винаги съм имал,
чакам страданието да си тръгне,
но то остава,
чакам радостта да остане,
но тя си тръгва,
но аз съм Тук…
но тук ли съм…
открих се,
затворих веднъж очи и ги отворих,
не е време за сънуване,
време е за живеене,
аз съм истински,
моята плът са страданието и радоста,
аз съм Любов,
аз съм малкото време
в което Тя се случва
ще чакам себе си там —
накъде в петнадесет следобед,
ще чакам себе си там,
но ще има ли какво да си кажем,
ще чакам себе си там,
където нещо бях си оставил —
всичко…
в петнадесет следобед,
ето, вече нямам ръце —
никакви…
в петнадесет следобед,
имам само криле,
някъде в петнадесет следобед,
как да се взема тогава в ръце,
за да стигна небето —
там…
в петнадесет следобед
умиращо време
вкопчило се в стъпките ми —
мръсни пръсти,
небе избрало четири ъгъла,
за да те затвори в стаята си —
телефонна кабина,
където можеш да се обесиш само на колене,
камък, който те подритва,
път, който стъпва по теб
и сянката ти,
която те предава на първия случайно срещнат облак
тъгата прави дълги пътищата до дома
или обратно,
като зърно в напукатите шепи на сеяча
тя пари, когато я държиш и нарочно
крачиш бавно, за да посееш повече от нея,
за да бръкнеш по-дълбоко в раната…
и ако там остане зрънце,
на Птицата го дай
случайно кацнала на рамото ти —
тя умее да преглъща чужда болка,
като лечителка,
доверила се на вятъра
и на пулса на сърцето си
да търси работа
един рибар дойде във ковачницата…
тежко
въздъхнаха
старите
мехове…
две дървета сплели корени на стръмния склон —
отронват се камъчета между тънки пръсти…
тръгна си вятъра,
въздъхват клоните —
още малко…
още малко…
когато прозореца стане черен
и в стаята тъмнината се взриви
от искрата на твоето днешно присъствие,
тогава душата ми започва да се гърчи
простреляна от вътре на вън със спомена…
бъди така добра да излезеш от мен
и за застанеш там — в ъгъла,
мястото на Немирните
Инструментална хроника „Каменна лудница“ — I