Инструментална хроника „Каменна лудница“ — II
/след време/
тогава Земята стана на дупки
от отворени врати,
като зейнали пропасти
и хората сами се погребваха
препъвайки се в чуждите прагове,
и тогава…
тогава някой изрови онази Лудост,
която никога не беше заравяна…
Добре дошъл,
ето го ключа от твоята килия
за бавно умиране,
категория лукс:
с две резета,
тоалет с теракот,
кабел,
си ди,
пи си
и място на долния нар
с изглед към гробищата,
имаш съседи,
от ляво —
старата циганка,
която си изпива кафето
сама и до край,
от дясно —
момчето,
което си изпива бутилката
само и до край
— А наема?
— В замяна искам живота ти
— Вещи?
— Нищо, което да можеш да занесеш Там.
— Непоносимости?
— Влечуги с мимикрия.
— Контакти със другия пол?
— Нима има такъв!
— Вредни навици?
— Този живот.
— Честито! Ето го твоя номер в регистъра:
666!
ъглите са измислени,
за да се срещаме в тях
когато ни е страшно,
за да се притискаме,
когато света ни притиска
в стените от молитви направени,
там, във ъглите,
между молитвите —
полуизмислени,
полуживи,
полубогове…
ъглите са измислени,
за да ни разделят,
за да тръгне зад тях
всеки по пътя си —
полуизмислен,
полумъртъв,
полубог —
един разделен бог…
свят от ъгли,
място за молитва
на полубогове,
разбрали или не,
че ги разделя
Молитвата
пред прага на Храма — сухи листа,
тихо стъпки за Посвещение шепнат молитва,
непреклонно,
без глас,
без тамян,
без сълзи…
пред Храма сухи листа,
а вятъра към небето ги вдига
за двата бели гълъба
не свършва приказката зимна,
защото още са Невидими
пред огледалото
на морето
мачтите
сплитат
бели
коси
шум от крила,
в очите сребърен прах,
една птица откупва си сянката —
полъх…
полет…
писък…
приземяване…
притичване…
притихване
на малки късчета
взриви се камбанарията —
ято събудени гълъби
ковачницата стара
под снега заспа
и чука вече
не отмерва времето,
сега снежинките
са тихия часовник,
без ритъм…
без звук
бавно…
бавно
времето се спира
между Било е и Ще бъде