да подковеш думите,
когато, като уморени коне,
спират се
облени във пот и във пяна,
малко,
много малко
преди да издъхнат
в последната надпревара
със времето,
преди да притихнат
като шепот по миглите
и преди,
много преди
да докарат
сълзите от извора
от утринната роса
натежаха цветовете на глухарчето —
паяче грижливо ги привързва
*
залез,
изгряват
искрящи
игличките
на бора
*
съблича се глухарчето,
за да накърми вятъра
от лятото роден
под пухеното одеяло на мъглата,
цел ден земята си поспа,
само привечер Слънцето отгърна го,
видя, че пушеха комините
и тръгна си спокойно то
утро,
на върха мъглици
се събират,
за да си разкажат
сънищата,
преди да се
събуди слънцето
да надникне в очите
на слънцето искаше луната,
но тъкмо да го стори
и то…
не се постигнах в Тишината,
но се изпълних,
за да посъществувам
още миг
сънувах две Луни,
изгряваща една,
а друга във зенита,
събудих се,
сънувал бях Очи
ти, която идваш от Юг,
пееш песента
на чучулигата,
свила гнездо
в детелинената нива,
пиеш сутрин
от росата,
тръсваш главица
и се Извисяваш
огнен пламък
запали пръстите
на старото дърво,
без болка
падат
изпуснати
последните
листа
наранено желание,
белег от тръпка —
пъпка разлистена в скръб
небето му се иска да вали,
с колко малко думи
се събраха облаците,
а на сърцето,
за да се разплаче,
колко думи му са нужни…
като тетрадка съм аз,
от която някой постоянно взима
средния лист,
кога ли ще останат само кориците
утро,
Луната наднича жадно
през воала на мъглата,
няма ли да свършва тази сватба…
вечер,
като арфа реката снага е извила
и лодка самотна по вълните — струните
свири
есен —
на старата череша
малка тиква се е покатерила
през лятото,
а сега и свършва криеницата
утро —
съня и Слънцето
сключиха примирие —
и на две ме разделиха
заскърца пясъка,
един остров
хвърли котва
във залеза,
разплискани птици…
до вчера Луната билки събираше,
но тази нощ дълго се чуди,
деня беше помел и застлал
земята със бяло
дърво в сърцето на полето,
замръзващо, само,
сърцето в него
бавно,
бавно спира,
дори и вятъра
не може
пулса му
да преброи
на клоните
кръвта изтича
през листата —
треперещи сърца
избягаха листата от клетката
на есенните клони,
вятарът им даде ключа
водата през пясъка минава —
става чиста,
а чувството ни колко път ще изминава
през нас,
през друг,
през сънища и време
и То да стане чисто.
утро,
през мъглата гъста
бръква Слънцето,
нежни пръсти наранени —
розов прах
този бряг е и мой,
защото пясъка тук говори
с гласа на моите стъпки,
този свят е и мой,
но преминавам през него
на пръсти
в коридора на болничната пейка —
забравени цветя,
някой е роден,
някой е умрял,
дошъл е той
или си е тръгнал…
без нищо
в шепите на старите стени
се е сгушил манастир,
меко мъхът попива
камбанения звън…
за цвета
пеперудата венча се,
на сватбен път,
само аромата му
със нея тръгна
на брега
нощта
огньове пали —
прозорци,
зад които
на деня
е сладък хляба
нощта омагьоса ме
и в мрак ме превърна,
през него тръгнах на път
преди дошло да е утрото,
но зорница изгрее ли
отново във ден се превръщам,
във себе си…
на оня площад