едно глухарче
се оплита
в петолинието
на паяжината —
вятъра композира
блус
от сто желания наситен
кристализирам бавно в теб
уханието
на топящ се сняг и лавандула
така обърка вятъра
*
уханието на цъфнали кестени
и запалена есенна шума
така обърка дъжда
песента на прилепите
прониза
нестинарсткото хоро
на светулките
имаме един и същи сън,
сънуваме, че се събуждаме
на сън и в този сън сме птици,
политаме и знаем, че трябва да летим
и да кацнем преди да се събудим
привечер
вълната
ме тегли
навътре…
като
ръката ти
към
Луната ти
„спокойното море е
огледало на девица,
крие срамежливите релефи
на плътските желания,
възбудени от срещналите се течения,
вълната люби свита на кълбо…
и само вятър —
опитен любовник скитащ —
ще развълнува хълбоците й,
които лепнат от сребърната слуз
на капеща луна“,
брегът е воайор,
нахранен с пяната,
останала за доказателство от похотта
като лодка без гребла
остана чувството надолу
да се рее,
леко,
нежно
по вълните,
тогава Птиците
от полет тежък,
спряха се на нея
дъно в нефритово зелено,
фиеста de la grande
в тишина
забравени тайни шепнат вълните,
намерени в стъпките по пясъка.
по мекия сняг днес
дъжда е стъпвал — стъпки към небето
четиридесет и осем мига,
това е границата
на бавното умиране,
48 удара на сърцето
в противоположната
на другия посока,
бавно,
бавно,
бавно то спира — препълнено,
последния удар няма посока,
той не е удар,
той е полет на пеперуда.
в шепите ти
шепна молитва —
чуваш ли как
капе сърцето
в храма
търся устните ти —
някъде сред
шарените светлини
на стъклописа
подари ми се,
но няма къде да те сложа,
тогава в ръце ще те държа
и ще те шепна
нося те
през пясъчната буря на сълзите,
нося те
през прибоя на разбитите очаквания,
нося те
през чистия възторг на капка утринна роса,
нося те
през себе си…
до другия бряг
където свършва
спиралата на раковината притихвам,
за да чуя как Тишината се навива…
*
с нежни пръсти
по грапавините на дърветата,
тишина
мъглата композира
кристалната решетка
на замръзналите клони —
свободни са птиците
капки дъжд
по петолинието
на паяжината —
октави от светлина
бърза
светлината
да изтече
в меките
длани
на листата
долината се разлисти —
манастира се повдига на пръсти,
за да погледне в пазвата и
близост —
толкова,
колкото
да пресъхне
една сълза
дъжда окъпа пеперудите —
ни следа от монашески дрехи
голите клони на дървото
одраскаха небето
изкрещя слънчев лъч
тогава птиците
долетяха и го
завиха с меки
пърхащи листа
замръзна лодката ми,
дори вълните я отбягват
спрели надпреварата си
с Времето…
заспах в морето ти —
сега сънувам пристан
затишие преди буря —
морето ближе
утрешните си рани
уморено да бие сметана,
морето провря пръсти
в пясъчната коса и…
притихна
приливно…
в
облото рамо
на една скала