Пощальонът, момък от Седмогор, съседно село, помогна на Серафима да слезе от шейната, след като спряха пред страноприемницата на Георги Балакин. Девойката залитна, когато нагази в снега, защото от дългото пътуване и студа краката й се бяха схванали. Пощальонът я подхвана за лакътя и тя му се усмихна с благодарност.
Кои бяха тези, които срещнахме преди малко? — попита тя, докато той разтоварваше багажа й.
Иван Менестрел. — отвърна младежът, леко подразнен от интереса й. Самият той вече беше забелязал, колко е привлекателна спътницата му и след приятния разговор по време на пътя мечти се вихреха из представите му. Освен това Иван беше любимец на всички, но понякога ставаше досаден с вниманието, което нежният пол му обръщаше.
Иван Менестрел? — гласът й прозвуча развеселено. — И петимата ли се наричат така?
Пощальонът остави на верандата на страноприемницата и последния вързоп и опъна гръб. След това въздъхна и отговори малко троснато:
Иван Менестрел е онзи, когото ти гледаше с такова внимание. Помислих, че за него питаш.
Може и да си прав. — Серафима разцъфна в усмивки. — Изключително съм ти благодарна за транспорта. Вземи, думите стомах не пълнят, — добави тя и пъхна в ръката му сребърна монета. След това изкачи трите стълби, където беше посрещната от самия Георги Балакин.
Георги беше вече почти старец, но годините не можеха да превият раменете му. Бодро гледаха черните му очи изпод гъстите вежди и веднъж гостували в страноприемницата му, пътниците не искаха да отсядат никъде другаде в Милет.
Здравей, госпожице. — изръмжа той, извисявайки се като канара над крехката фигура. — Добре дошла в Милет! Ако търсиш подслон, попаднала си на подходящото място. При стария Балакин никой не закача самотните пътници, постелите са меки, а храната — превъзходна!
След тази самореклама, без да дочака отговор, Георги награби в грамадните си ръчища багажа на Серафима и с глава я подкани да мине през входа към салона.
Още същата вечер мълвата за красивата непозната плъзна сред младежите и девойките в Милет. Щом започна да се смрачава, салонът на Стария Георги започна да се пълни. Момци, водени от любопитство, идваха да пият вино и ракия. Моми се сбираха покрай стените и очакваха да започнат танците, хвърляйки подозрителни погледи към бара. Въздухът сякаш натежаваше от концентриралото се между толкова хора очакване.
Иван Менестрел също се появи, заснежен, с мандолина под мишница и нова широкопола чуждоземска шапка. Компанията от приятелите му се разкрещя, щом го видяха и той се запъти към тях, раздавайки усмивки и поздравявайки наляво и надясно.
Но докато минаваше покрай бара, Мими, внучката на Георги (и тя беше вече мома за женене, но за съжаление по наследство й се бе предало най-вече могъщото телосложение на Балакин) го дръпна за ръкава.
О, Мими, — зарадва се Иван. С нетърпение очакваше да научи нещо повече за прекрасното момиче, което вече със сигурност знаеше, че е отседнало тук.
Ела. — каза му тя и го издърпа в един от страничните коридори, които водеха към хазяйската част и зимниците. След това го пусна и без да му дава възможност да проговори, продължи. — При нас този следобед отседна някаква мома, дето иде много от далеч. Питаше ме за теб. Каза, че иска да те види.
О. — успя само да изрече Иван. Без да вярва, че това наистина се случва, той последва Мими, а тя вече катереше стълбите към втория кат, където настаняваха гости.
Мими почука на една от вратите и след това хлътна вътре, оставяйки Иван сам в покрития с тъмночервени и кафяви килими коридор. Килими висяха и по стените. Но шарките по тях никак не можеха да задържат вниманието му, което беше насочено изцяло към вратата, привличаща го в този момент като магнит.
Мими се измъкна навън, но този път остави отворено след себе си.
Влизай. — каза тя и се изгуби по стълбите.
Иван се поколеба за секунда. Вълнението му беше толкова силно, че краката му леко трепереха. Пое си дълбоко дъх и прекрачи прага.
Здравей!
Серафима седеше на дървения стол пред масата в помещението, отпуснала ръце в скута си. Иван направи няколко неуверени крачки и понечи да се поклони. Момичето скочи на крака и го възпря. След това го заведе до другия стол и двамата отново седнаха.
Здравей, — проговори най-сетне Иван. Чувстваше, че се държи глупаво и полагаше всячески усилия да възвърне самообладанието си.
Казвам се Серафима. — представи се девойката.