Със светкавично движение изчадието скочи през отвора в крепостната стена и се приземи пружиниращо върху отровната морава. В краката му тлетворните растения се загърчиха и засъскаха, възпламенявайки се едно по едно.
В последното си отчаяние Иван посегна и извади сабята си с дясната ръка, а с лявата откъсна кръста от верижката и го повдигна пред себе си. Но властта на злото създание бе по-древна и Божествените сили едва мъждукаха по връхчетата на кръста.
Демонът се заклати на кривите си могъщи нозе и изсумтя. След което се хвърли напред.
В този миг слънцето, невидимо зад облаците, потъна отвъд хоризонта. Удари шестият час от деня, осемнадесет години, след като Иван Менестрел бе роден. И се сбъдна проклятието.
Сребърният кръст се изгуби в треволяка, сабята отхвърча настрани и отскочи от дънера на дърво. С пращене се разкъсваха одеждите на гърба на Иван, тялото му трепереше неудържимо, бесни конвулсии пробягваха от шията до петите му, докато грозна метаморфоза удължаваше крайниците му и разширяваше на тласъци гръдния му кош. Животински мускули пропълзяваха от гърдите по ръцете му, краката му се извиваха в неестествени посоки и тежки копита избиваха през кожата на ходилата му. Сред зверската болка безформената му паст, зейнала в агония, нададе протяжен вой.
Объркано за момент, адското изчадие се бе спряло на няколко крачки. Но разбрало достатъчно, то без да се колебае нападна. Черните му ръце се стрелнаха напред и стиснаха от двете страни чудовището, в което Иван Менестрел се бе превърнал. Повдигнаха го във въздуха и го запратиха през цялата поляна върху крепостните стени, които се напукаха от удара. Иван, зашеметен и напълно дезориентиран, неспособен да управлява новото си тяло, наблюдаваше вцепенено събитията през новите си очи.
Звярът, в който душата му се бе свила, сам се раздвижи, понатъртен, но невредим. Яростен рев се изтръгна от гърдите му. Разперил ноктести лапи, той се понесе на силните си нозе към демона, който се привеждаше напред, готов за схватка. В последния миг звярът се метна във въздуха и заби рога в тялото на противника.
Адското изчадие изсумтя недоволно и се отърси. Иван отхвърча от него, но се приземи на крака. Без да му отстъпва по бързина той отново се метна напред, огласявайки гората на километри околовръст с безумен рев.
Двете тела, черното и косматото, се вкопчиха едно в друго. Огън плъзна по козината на Иван, дим избълваха раните на демона. Този път с известно усилите черните ръце отделиха от себе си побеснялото чудовище и за миг се поколебаха, преди да го запратят надалеч. Явно взел си поука от предните два пъти, демонът възприе друга тактика и стовари Иван пред себе си, буквално забивайки го в меката почва. С неуловимо за окото движение подскочи нагоре и тежките му нозе размазаха сгърчената сплъстена от кръв космата топка.
Демонът отстъпи крачка назад и огледа границата на гората. А там вече нямаше само дървета. Безмълвни черни закачулени фигури се бяха наредили в широк обръч, сигурно повече от сто от тях обграждаха поляната. Ръцете им бяха събрани пред гърдите в широки черни ръкави. Мрак извираше изпод качулките им. И мрачен бе напевът, който множество гърла подхванаха.
Демонът плъзна поглед по редицата от верни поданици, след което закрачи бавно към олтара, за да довърши черната си меса. Падналите отци запяха по-силно, възхвалявайки непобедимия си повелител.
Със скок адското изчадие с озова обратно в помещението на прокълнатия ритуал. Без излишни церемонии, то повдигна тялото на пеленачето и го разкъса на две с ръце. Поднесе го към черната тривърха нафора, за да сбере от шурналата кръв, след което запокити частите от тялото на пода. Повдигна нафората и жадно отпи от нея.
Но звярът, в който проклятието бе превърнало Иван Менестрел, не умираше толкова лесно. Славна орис го закриляше, а и жилаво, макар и грозно създание бе Евевулвар, първообразът на проклятието. Сами се наместиха костите, премазаните мускули се прегрупираха и опънаха, кръвта се просмука обратно през порите в тялото и чудовището се разгъна, окаляно, опърпано, но живо, и готово за бой.