— Наистина ли искаш да разбереш?
— Ще се опитам.
— Виж сега — започна Пилотът, — положението е следното. Надявам се, поне знаеш, че всичката помия, която виждаме, вероятно се е появила с нещо като взрив. Е, само че този взрив не е бил само в пространството, но и във времето. С една дума в това, което наричаме хиперпространство. Сега в него съществуват много паралелни вселени, чието движение всъщност е разтягане по протежение на това, което наричаме времеви оси. Естествено, наивно е да си мислим, че се намираме в края на такава ос и затова по-лесно ще е да приемем, че и миналото и бъдещето просто съществуват паралелно.
— Не знам дали те разбрах добре, но излиза, че чрез хиперпространството може да се пътува във времето?
— Да, но е доста вредно, защото това предизвиква „вълна“ по оста и може да се забърка невъобразима каша. Слава богу, поне това е било предвидено и забранено още в началото, без да му се дава гласност. Но изглежда, че такива много малки вълнички честичко се образуват по неизвестна причина някъде по протежение на това, което наричаме минало или бъдеще и се улавят от хора, които от векове са били обявявани за ясновидци или преродени. Е това е.
— Ти определено ме закопа. Обаче не звучи лошо — възкликна Сянката. — Между другото, какво ще кажеш да отидем да видим к’ви ги е надробил Гнусникът?
— Колко му е — надигайки натежалата си глава изпъшка Пилотът.
Странно оживление цареше в селото. Още докато слизаха по пътеката, те дочуха някакви неясни викове, но така и не разбраха какво се е случило. Но когато приближиха, те бяха посрещнати от женски писък:
— Гнусникът е умрял!
Двамата се спогледаха втрещено.
— До вчера нищо му нямаше, а сега… Хоп… — измърмори Сянката. Те забързаха към къщата на Гнусника, където вече се бяха събрали останалите. Той лежеше с изцъклен поглед на пода, а от устата му бе потекла някаква катраненочерна лигоч.
— Сигурно пак е пробвал някой от новите си буламачи — авторитетно и назидателно обяви Шефът. — Изнесете го оттук! Знаете какво да правите.
— Чакайте малко, къде е камъкът? — рязко каза Пилотът.
— К’ъв камък? — недоумяващо попита Калтакът.
— Онзи.
— А, да… Да не искаш да кажеш, че го е изял?
— Не съм казал нищо, олигофрен такъв, само попитах къде е.
В следващите минути цялата колиба бе обърната наопаки, но камъкът така и не се намери.
— Освен някой да е взел торбата му по погрешка… — замислено каза Шефът. — Всеки да си претърси къщата. Това се отнася и за тебе, Пилоте. Ако не се намери, мислете му…
— Ако не си ти самият … — каза под носа си Пилотът.
Те се пръснаха и когато се събраха отново пред къщурката, Шефът попита:
— Е…?
Всички мълчаливо вдигнаха рамене. Неловкото мълчание сякаш щеше да се стовари върху главите им, преди Пилотът да извика:
— Вижте!
Останалите погледнаха там, накъдето сочеше ръката му, за да видят, че течността, избълвана от Гнусника беше изчезнала.
— Спокойно, сигурно се е изпарила — каза Шефът.
— Беше толкова гъста и лепкава, че ми се струва невъзможно — смаян каза Сянката.
— Я стига глупости — разпореди се Шефът. — Заровете го!
Дъждът започна изневиделица на следващия ден. След няколко часа, в околностите на селото изникнаха първите кожести мехури, които имаха вкус на месо след като бъдат пробити, за да се освободи съдържащият се в тях смрадлив газ. Шефът разпредели групите и районите на работа, със заръката да не се отдалечават много-много, за да не привлекат към селото някое гадинище. Когато пробилото облаците слънце залезе, започнаха да се връщат първите натоварени с храна носачи. Един от тях закачи Дългия.
— Ей, Дълъг! Оня лъскавия камък, дето се фукаше с него е обикновен боклук, ако ме питаш.
— Абе я си… — отвърна премалелият от умора Дълъг.
— Язък дето би толкова път, да го домъкнеш.
— Що? — подозрително го погледна Дългият.
— Днеска намерихме цяла поляна, пълна с такива.
— Да-да — недоверчиво поклати глава Дългият.
— Верно е, Дълъг — каза минаващият наблизо Калтак. — Ние също открихме една.
— ’Айде стига, бе. Толкова пъти съм обикалял наоколо…
— Ние също, ама ей на, за първи път ги виждаме.
— Ше ида да видя, да знаеш! И само ако ме будалкаш…
— Ходи където щеш, като не вярваш.
Скоро всички се прибраха и селото потъна в сън. На сутринта Шефът се събуди пръв и излезе навън. След като се протегна и напрозява, той отиде до едно подобие на каца, наплиска се с вода, после гребна със закачената за съда кратунка и отпи. Погледът му срещна изгряващото слънце и в следващия миг Шефът вече беше изпуснал кратунката с крясък: