— Излезте! Бързо!!!
След минута, той бе наобиколен от притежателите на няколко сънени физиономии. С разтреперан пръст Шефът посочи към слънцето. Всички обърнаха глави нататък, за да видят още едно слънце, показващо се под вече изгрялото. Премрежвайки очи, те забелязаха, че това беше върхът на един хълм, който незнайно защо се бе превърнал в огромно огледало.
— Да знаете, това… Това са само ония гадни камъни — запелтечи Шефът. — Дълъг! — изврещя той и след малко добави — Намерете го и го пратете да види какво става там! Той ни забърка в кашата, така че да му мисли! Сигурно се е преместил в къщата на Гнусника! Тичайте!
Калтакът се втурна нататък, докато останалите втренчено гледаха сиянието. След малко се чу ужасеният му вик:
— Мамка му! Елате насам!
Пристигналите заковаха на място. От отворената врата на къщурката се беше изсипала камара огледални камъни, изпод която едва се подаваше познатата четирипръста ръка на Дългия.
— Бягайте към къщата на Пилота — неизвестно защо започна да се дере Шефът. — Всички!
Малката тълпа запрепуска по пътеката, разритвайки протягащите се към тях клони на храстите. Запъхтяната групичка се втурна в колибата като стресна до смърт спящия Пилот. Всички вкупом започнаха да му обясняват какво е станало, докато Шефът залостваше вратата.
— Абе вие наред ли сте? — едва успя да надвика шума Пилотът.
— Истина е, казвам ти, в селото са — разтресе го за раменете Сянката. — Видях ги с очите си!
— Чакай сега — спокойно отблъсна ръцете му Пилотът. — Видял си? Кого?
— Камъните… Ония.
— Допълзели са самички, така ли?
— Не знам, не знам… Но са там! — изпелтечи Сянката.
— Е, значи добре съм видял.
— Какво? — попита строго Шефът.
— Това, което отразяваше камъкът, онази вечер, в твоята кочинка. Мислех, че просто съм препил.
— И какво видя?
— Образът беше разкривен, пък и сещаш се… Но ми се стори, че камъкът не отразяваше това, което беше наоколо. И наистина, като се вгледах, видях нещо като равнина, пълна с камъни. После ми се стори, че… Но знам ли…
— И защо ни казваш чак сега, пиленце ненагледно? — язвително го сряза Калтакът.
— Може би просто не исках да повярвам. Но ето че се оказа вярно…
— Кое, Умнико? — попита Шефът.
— Това, че тук нашата, човешката ниша е запълнена… Както най-вероятно е било и на „нашата“ Земя, преди да се появим и ще бъде след като изчезнем. Сигурно е закономерно. Очаквах го, но никога не съм предполагал, че ще стане точно така.
— Не ми казвай, че те мислят.
— Що пък не. Според мен по-чудното е, че са живи. Ето, обменят енергия, като управляват излъчването си, движат се, когато се втечнят, като така сигурно могат и да се размножават. К’во ше кажете ако дори са отишли по-напред от нас и имат нещо като вроден разум, а?! Един вид безусловен рефлекс…
— О, боже… — изпъшка някой.
— В отпуск е… — ухили му се гадно Пилотът.
— Но какво искат от нас? — изхленчи Шефът.
— Кой знае какво може да се е опитал да направи на онзи камък Гнусникът и така да сме ги привлекли. Или пък просто това е желание за контакт? А защо пък трябва ние да сме целта им? И защо изобщо си мислим, че те искат нещо?
Пилотът внезапно скочи на крака.
— Ако не се върна до тъмно залостете вратата — обяви той и преди някой да успее да го спре вече бързаше по пътеката.
Вечерта дойде, но от него нямаше и следа. Вече неочаквано от никого, към полунощ се почука. Шефът боязливо попита:
— Кой е там?
— Кой може да е, задник такъв? — чу се гласът на Пилотa. Той влезе и погледна насядалите хора.
— Какво сте ме зяпнали? Я ми ставайте от леглото!
Пилотът се отпусна с блажено изражение.
— Вече съм сигурен, че това са Те. Усетих мислите им… Като припомняне на нещо забравено… И знаете ли какво имат да кажат? — той се заля в неистов смях. — Те просто постоянно повтарят: „(Не) сме“.
Едва докоснатата струна иззвъня нежно, радвайки Го.
— Кой е там?
— Кой може да е, задник такъв? — чу се гласът на Пилотa. Той влезе и погледна насядалите хора.
— Какво сте ме зяпнали? Да не мислехте, че ще ви донеса от това? — попита той раздирайки робата си. Изведнъж на пода се изсипа катранен водопад, дрехата на Пилота се свлече на земята, а разпадащата му се глава изгъргори през смях:
— Хайде обратно, милички!… Е-96 ви очаква…
В този момент вратата се огъна под тежестта отвън.