— И незабавно ми праща писмо да опразвам апартамента?
— Всички апартаменти, мистър Грейвс. Имотът му е необходим за други цели.
— Например за да го събори и да построи паркинг.
— Да, точно така. За паркинг или нещо подобно.
Треснах слушалката, без даже да се сбогувам. Разбирах, че приказките с онзи веселяк няма да ме докарат доникъде.
Седях си кротко в хола и слушах шума на уличното движение. По тротоара минаха със смях две бъбриви девойчета. Слънцето хвърляше през западните прозорци топли, златни лъчи.
Но в стаята бе натегнал хлад — страховит леден хлад, който сякаш идваше от някакво отвъдно измерение и ме пронизваше до мозъка на костите.
Първо „Франклин“, после барът на Ед, а сега и тая кутийка, която наричах свой дом. Не, бъркам, помислих аз — най-напред беше човекът, който се обади на Доу и в крайна сметка дойде да разкаже на Джой как не може да си купи къща. Той и всички други с тяхното тихо отчаяние в колоните за обяви — те бяха първи.
Грабнах вестника от писалището, където го бях метнал на влизане, разгърнах на страницата за обяви и всичко се оказа точно както твърдеше Доу. Колона подир колона с подзаглавия „Търси се къща“ или „Наема се апартамент“. Жалки, кратки редове, изпълнени с воплите на бездомни хора.
Какво става, запитах се аз. Какво ненадейно бедствие е сполетяло пазара на жилищна площ? Къде са всичките нови апартаменти, къде са безбройните декари строежи в предградията?
Пуснах вестника на пода и позвъних на един познат агент за недвижими имоти. Отговори ми секретарката и се наложи да изчакам, защото моят човек беше на другия телефон.
Най-сетне чух гласа му.
— С какво мога да ти услужа, Паркър?
— Изхвърлят ме — казах аз. — Трябва ми покрив над главата.
— О, Господи! — възкликна той.
— Една стая ми стига — уточних аз. — Само една голяма стая, ако не намериш нещо по-добро.
— Слушай, Паркър, докога ти е срокът?
— До края на годината.
— Е, дотогава все ще измисля нещичко. Може пък положението да се пооправи. Ще те имам предвид. Значи нямаш претенции, нали така каза?
— Наистина ли е толкова зле, Боб?
— Кантората ми е претъпкана. Не смея да вдигна телефона. Хората търсят жилища.
— Но какво се е случило? Нали имаше толкова много жилищни блокове — и в центъра, и в новите предградия. Цяло лято навсякъде висяха табели за продажби и даване под наем.
— Не знам — рече той и в гласа му звучеше отчаяние. — Вече съм се отказал да мисля по въпроса. Мога да продам хиляда жилища. Какви ти хиляда, мога да продам всичко, което ми дадат. Но не разполагам с нито едно. Седя си тук и бавно се разорявам, защото няма нищо за продан. Изчерпих резервите до дъно още преди десет дни. А хората ми се молят. Предлагат ми подкупи. Мислят, че търгувам на черно. Събрал съм повече клиенти от когато и да било, а нямам начин да ги задоволя.
— Нови хора ли се заселват в града?
— Божичко, Паркър, мисля, че не. Във всеки случай не чак толкова много.
— Да не са се нароили млади семейства?
— Честно ти казвам, половината от тълпите пред вратата ми са стари хора, които са си продали къщите, защото вече не им трябвало толкова голямо жилище. А с мнозина от останалите пък е точно обратното — семействата им растат и търсят нещо по-просторно.
— А сега не намират абсолютно нищо — довърших аз.
— Това е положението — съгласи се той.
Нямаше повече за какво да говорим.
Казах му го.
— Благодаря ти, Боб.
— Ще те имам предвид — рече той, но усетих, че сам не си вярва.
Оставих слушалката и се запитах какво става. Вече не се съмнявах, че става нещо. Не беше само криза, породена от внезапно повишеното търсене на жилища. Ставаше нещо, противоречащо на всички икономически закони. И някъде сред събитията се криеше сензация — надушвах я отдалече. „Франклин“ беше закрит, Ед беше загубил помещението си, Стария Джордж беше продал сградата и хората атакуваха бюрата за недвижими имоти в отчаян опит да си осигурят покрив над главата.
Станах и си взех шапката и шлифера. Докато излизах, се помъчих да не обръщам внимание на полукръглата дупка в пътеката.
Имах едно страшно подозрение — ужасяващо подозрение.
Сградата, в която живеех, се намираше край един стар търговски квартал, създаден много години преди да се зароди модата на съвременните паянтови супермаркети, пръснати насам-натам из града.
Ако подозрението ми беше вярно, можех да открия отговора именно в търговския квартал… във всеки търговски квартал.