Потеглих да го търся.
9.
Деветдесет минути по-късно знаех отговора и бях едва ли не зашеметен от страх.
Повечето магазини и заведения в квартала бяха останали без помещения или в скоро време щяха да ги загубят. При няколкото случая на дългосрочни договори сградите се оказаха продадени. Очевидно повечето здания бяха сменили собствениците си през последните три-четири седмици.
Едни от събеседниците ми бяха отчаяни, други се примиряваха със съдбата. Трети кипяха от ярост, а четвърти признаваха откровено, че са ги изиграли.
— Между нас казано, може и да е за добро — заяви един аптекар. — С всичките тия данъци, правилници и правителствени указания, неведнъж съм се питал има ли смисъл да продължавам бизнеса. Вярно, търсех си ново помещение. Но това беше по навик. Човек трудно се отърсва от старите навици. А помещения няма. Къде да отида? Ще гледам да разпродам стоката на прилична цена и да се отърва от грижите, пък после ще решавам какво да правя.
— Имате ли някакви планове? — запитах аз.
— Ами… с жената отдавна си говорим, че е крайно време да отделим повечко време за почивка. Обаче само с приказките си оставахме. Все не можехме да се наканим. Аптеката ми висеше на врата като верига, а пък добри помощници трудно се намират.
Когато навестих бръснаря, той свирепо затрака с ножиците из въздуха.
— Господи, вече и залъка не можеш да си изкарваш с честен труд. Просто не ти дават.
Заинтересувах се кой не му дава, но човекът не ме остави да довърша.
— Бог ми е свидетел, че и бездруго едвам свързвам двата края — заяви той. — Бръснарският занаят вече не е като едно време. Само с подстригването останахме. Измиеш от време на време някоя глава — и толкоз. Някога бръснехме хората, правехме масажи и всички искаха брилянтин на косата. А днес ако не е подстригването, гладни ще ходим. Ама и то много им се видя, та решиха да ни го отнемат.
Все пак успях да вмъкна въпроса кой иска да им го отнеме, но човекът не знаеше. От това се ядоса още повече. Реши, че си правя майтап с него.
Два стари семейни магазина (само два от многото), които разполагаха със собствени сгради, бяха устояли на куп предложения, едно от друго по-съблазнителни.
— Знаете ли, мистър Грейвс — каза ми престарелият собственик на единия магазин, — сигурно е имало времена, в които бих приел някое от предложенията. Навярно е глупаво, че се инатя. Но вече съм твърде стар. С тоя магазин сме живели заедно толкова дълго, че просто сме се сраснали. Да го продам ще е все едно да продам късче от себе си. Вие едва ли ще ме разберете.
— Мисля, че разбирам — казах аз.
Старецът надигна крехка съсухрена ръка с мрежа от удивително сини вени върху порцелановата кожа и приглади рехавите бели кичури, полепнали по черепа му.
— Има едно нещо, наречено гордост — обясни той. — Гордостта на деловия човек. Уверявам ви, никой не би въртял търговията тъй добре като мен. В днешния свят няма добри маниери, младежо. Няма човешка топлинка. Няма уважение. Отдавна не съществува грижа за доброто на ближния. Деловият свят се е превърнал в една огромна счетоводна книга, водена от машини и хора, още по-бездушни от машините. Няма чест, няма доверие и навсякъде царува вълчи морал.
Той протегна порцеланови пръсти и докосна ръката ми толкова леко, че почти не усетих.
— Казахте, че всички съседи са загубили или продали помещенията си?
— Повечето.
— Ами Джак отсреща… нали не е продал? Онзи, дето търгува с мебели. Той е дърт изпечен мошеник, но по душа сме еднакви.
Казах му, че е прав. Джак беше сред редките пет-шест собственици, които не желаеха да продават.
— И той е като мен — кимна старецът. — За нас търговията означава право и доверие. Днешните хлапаци само се чудят как да натрупат повече пари. Джак има синове, тъй че може да напусне бизнеса и това сигурно има значение. А може пък точно затова да държи на магазина. С мене не е така. Нямам семейство. Живеем двамата със сестра ми. Когато си отидем, с нас ще си отиде и магазинът. Но докато сме живи, ще стоим тук и ще служим честно на обществото, доколкото ни стигат силите. От мен да го знаете, сър, търговията не е само сметки и печалби. Тя е възможност да служиш, да дадеш нещичко на тоя свят. Тя е лепилото, което крепи нашата цивилизация и няма по-достойна професия за един честен човек.
Гласът му звучеше като глух фанфарен зов от отдавна отминала епоха… и навярно си беше точно така. С болка на сърцето си представих как в ония забравени дни из небесната синева се развяват горди знамена и под тях всичко е ново и чисто.
Старецът, изглежда, бе усетил същото, защото добави: