— Вече всичко е помръкнало. Само тук-там из някое затънтено ъгълче можеш да видиш как старец като нас съхранява блясъка на старата слава.
— Благодаря ви, сър — казах аз. — Нямате представа колко ми помогнахте.
Докато му протягах ръка за сбогом, аз се запитах защо бях изрекъл това. Но разбирах, че е истина — че нещо в думите или постъпките на стареца е възстановило част от вярата ми. Вяра в какво? Сам не знаех. Може би вяра в Човека. Вяра в света. Или дори вяра в собствените ми сили.
Излязох на тротоара и потръпнах от студ, макар че денят още не бе почнал да захладнява.
Нещо се бе случило в този град и вече не можеше да става дума за случайности. Не опираше само до „Франклин“ или до моя апартамент. Нито само до това, че Ед бе останал без помещение. Нито до хората без покрив над главата.
Имаше някаква обща схема — схема и зловеща целенасоченост. Преследвани систематично, със сатанински педантизъм.
А нейде зад всичко това се криеше организирана конспирация, която работеше светкавично и в пълна тайна. Защото сделките явно бяха извършени през последните няколко месеца и всички щяха да постигнат крайната си цел приблизително по едно и също време.
Едно не знаех и можех само да правя догадки — дали цялата работа е дело на самотник, на малка групичка или е била необходима цяла армия, за да организира проучването, предложенията и подписването на договорите. Бях опитал да изясня, но очевидно никой не беше в течение. Повечето хора, с които разговарях, бяха наематели и нямаха откъде да разберат.
Отскочих до дрогерията на ъгъла и позвъних в редакцията. Когато телефонистката се обади, помолих да ме свърже с Доу.
— Къде изчезна? — запита той.
— Мотая се насам-натам.
— А пък ние тук сме на път да откачим. Току-що обявиха, че „Хенеси“ остава без сграда.
— „Хенеси“! — възкликнах аз. Макар че сам не знаех какво толкова има да се чудя след всичко, което бях чул.
— Направо невероятно — рече Доу. — Не може два такива гиганта да изгърмят в един и същи ден.
„Хенеси“ беше вторият по размери универсален магазин. Без него и „Франклин“ централната търговска зона щеше да се превърне в пустиня.
— Ти май изтърва първото издание с онова интервю на аерогарата — казах аз. Всъщност бавех топката и се чудех дали да споделя какво съм открил.
— Самолетът закъсня — обясни той.
— Как са успели да държат всичко в тайна? — запитах аз. — До тази сутрин никой и дума не обели за „Франклин“.
— Преди малко бях при Брус — каза Доу. — Зададох му същия въпрос. Той ми показа договора — не за публикация, само колкото да разбера как стоят нещата. Според една от точките сделката се анулира автоматично в случай на преждевременно разгласяване.
— Ами „Хенеси“?
— Сградата била собственост на Първа национална банка. Вероятно са имали същата точка в договора. „Хенеси“ може да остане още една година, но друга сграда няма да намери…
— Цената трябва да е била добра. Даже доста добра, за да се боят от провал на сделката. Нали ме разбираш, щом са го пазили в такава тайна…
— За „Франклин“ си напълно прав. Пак не е за публикация, узнах го на четири очи, обаче сумата е била поне двойно по-голяма от най-високата цена, която би платил що-годе разумен човек. Точно това най-много тормози Брус. Сякаш някой е ненавиждал „Франклин“ толкова люто, че охотно е платил двойната му цена, само и само да го затвори.
Доу помълча неуверено, после добави:
— Паркър, в това няма никакъв смисъл. Делови смисъл, искам да кажа.
А аз си помислих, че това обяснява цялата секретност. Обясняваше защо не е имало слухове. Защо Стария Джордж бе пропуснал да ми каже, че е продал сградата… и офейка в Калифорния, за да не обяснява мълчанието си пред всички наематели.
Стоях в кабинката и се чудех дали е възможно всички договори да са съдържали забрана за разгласяване… и дали текстът им е бил един и същ.
Разбира се, изглеждаше невероятно, но и цялата история беше невероятна от край до край.
— Паркър — запита Доу, — там ли си още?
— Да — казах аз. — Да, още съм тук. Кажи ми нещо, Доу. Кой е закупил „Франклин“?
— Не знам — призна той. — В подписването на документите има пръст някаква агенция за търговия с недвижими имоти, наречена „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“. Обадих им се…
— А те ти казаха, че работят за клиент. И нямат право да разгласяват кой е той.
— Точно така. Откъде разбра?
— Предположих — казах аз. — Цялата работа вони до небесата.
— Направих справка за „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ — продължи Доу. — Кантората съществува точно от десет седмици.
— На Ед са му прекратили договора за помещението — казах аз ни в клин, ни в ръкав. — Съвсем ще осиротеем без него.