Отдолу лежеше капанът.
Без да изпускам хартията, аз с усилие се изправих на крака и втренчих поглед в капана.
Не можех да повярвам. Никой нормален човек не би повярвал. Такива неща просто не се вършат — да залагаш капани на други хора, сякаш са лисици или мечки.
Но капанът си лежеше на голия под сред изрязания килим, където допреди малко го прикриваше хартиеното парче, също както някой трапер би посипал клопката с листа и трева, за да измами плячката.
Беше голям стоманен капан. Никога не бях виждал капан за мечки, но предположих, че този е още по-голям. Това е капан за хора, казах си аз, защото са го заложили на човек. Вече не се съмнявах, че е бил сложен за мене.
Отстъпих назад, докато блъснах гръб в стената. Стоях там, гледах капана, а на килима между него и мене лежеше изтърваната връзка ключове.
Това е шега, казах си аз. Но разбирах, че греша. Не беше никаква шега. Ако бях стъпил пред вратата, вместо да се наведа под крушката, нямаше да има никаква шега. Краката ми щяха да бъдат разкъсани — а може би и строшени — защото челюстите бяха осеяни с огромни, остри зъби. А веднъж щракнали около жертвата, никой на тоя Божи свят не би могъл да ги разтвори. Би се наложило да домъкнат лостове и инструменти, за да разглобят капана.
При тая мисъл неволно потреперих. Човек би могъл да умре от кръвоизлива, докато някой успее да разглоби капана.
За да се прибера, казах си аз, ще трябва да намеря някаква пръчка и да обезвредя капана. Разбира се, можех да повикам ченгетата, но нямаше смисъл. Само щяха да вдигнат ужасна олелия и най-вероятно щяха да ме отмъкнат в участъка за разпит, а нямах време за подобни глупости. Бях грохнал от умора и не исках нищо друго, освен да се просна в леглото.
Нещо повече, подобно произшествие би създало на къщата лоша слава, а не ми се щеше да погаждам такъв мръсен номер на стария Джордж, докато е в Калифорния. Плюс това съседите щяха да се разбъбрят и да задават хиляди въпроси, което никак не ми е по вкуса. Досега ме бяха оставяли на мира и точно така исках да бъде. Никога не съм си падал по празните приказки.
Зачудих се откъде мога да намеря пръчка и единственото място, за което се сетих, беше килерът на първия етаж, където държат метлите, парцалите, прахосмукачката и разни други вехтории. Опитах да си припомня дали е заключен. Май не беше, но не знаех със сигурност.
Отлепих гръб от стената и се запътих към стълбището. Тъкмо бях стигнал до първото стъпало, когато нещо ме накара да се обърна. Не вярвам да съм чул някакъв звук. Дори съм почти сигурен, че в коридора царуваше тишина. И все пак нещо ме накара да се обърна.
Сякаш някой ми заповяда да се завъртя и аз се подчиних толкова бързо, че краката ми се заплетоха и полетях на пода.
В мига на падането видях, че капанът се топи.
Протегнах ръце, за да смекча падането, но май не се справих много добре. Стоварих се долу с глух тътен, цапардосах си главата и в черепа ми избухнаха звезди.
Измъкнах ръце изпод гърдите си, надигнах се, тръснах глава и звездите се поразсеяха. Капанът продължаваше да се топи.
Челюстите бяха провиснали, цялата машинария омекваше и се сгърчваше на странна буца. Гледах я смаяно и не правех абсолютно нищо — просто лежах, подпрян на лакти.
Капанът омекваше все повече и повече, частите му се събираха към буцата. Приличаше на парче размачкан пластилин, което се мъчи да си възвърне предишната форма. И успя. Превърна се в топка. През цялото време той променяше цвета си и когато най-сетне се закръгли, вече беше черен като сажди.
Постоя малко пред вратата, после се затъркаля съвсем бавно, сякаш му трябваше огромно усилие, за да се задвижи.
Търкаляше се право към мен!
Опитах да се отдръпна, но кълбото бързо набираше скорост и за момент ми се стори, че ще се вреже право в мен. Имаше размерите на топка за боулинг, може би мъничко по-голяма и нямах никаква представа колко тежи.
Но не се блъсна в мен. Само ме закачи.
Завъртях се да го проследя как слиза по стълбата и това слизане също беше странно. Отскачаше от стъпалата, но не както би сторила нормална топка. Отскоците не бяха високи и лениви, а ниски и пъргави — сякаш някакъв неизвестен природен закон изискваше топката да докосне всяко стъпало колкото се може по-бързо. Така, от стъпало на стъпало, тя стигна до долу и свърна зад ъгъла толкова енергично, че дървото под нея едва не пушеше.
Криво-ляво се изправих на крака, пристъпих към парапета и се приведох да огледам долния етаж. Но от топката нямаше и помен. Беше изчезнала безследно.