Стигнах до края на редицата, завъртях се и тръгнах обратно. Студеният въздух отново ме лъхна през глезените.
Нещо не беше наред. Не духаше от забравен прозорец. Когато има отворен прозорец, течението не пълзи само на педя височина над пода и не е толкова тясно, че да го пресечеш с една крачка.
Имаше нещо зад закачалките. А какво, за Бога, може да се крие зад някакви си закачалки?
Без да мисля, аз клекнах, бутнах дрехите настрани и открих откъде идва студеният полъх.
Идваше от дупка — дупка, която пробиваше стената на сградата „Маккандълс“, но не излизаше навън, защото ако беше обикновена дупка в стената, щях да видя през нея светлината на уличните лампи.
Нямаше светлина. Вътре царуваше абсолютен, главозамайващ мрак и студ, който беше нещо повече от обикновен студ — по-скоро пълна липса на каквато и да било топлина. Усещах — без сам да зная как — че там вътре няма съвършено нищо, че отвъдната пустота е пълно отрицание на всичката земна светлина и топлина. Усещах движение, макар че не можех да го видя — някакво странно завихряне на студа и мрака, като че загадъчен миксер ги премяташе в засмукващ въртоп от ледена тъмнина. Докато надничах в дупката, главозамайването ме връхлетя и се опита да ме катурне напред, да ме засмуче навътре. С ужас отскочих назад и се проснах на пода.
Лежах вдървен и парализиран от страх, усещах пронизващия хлад и гледах как дрехите бавно се люшват надолу, закривайки дупката в стената.
Бавно се изправих на крака и отстъпих назад, към бюрото, за да осигуря някаква преграда между себе си и онова, което бях открил зад завесата.
Само че какво бях открил?
Въпросът подскачаше из мозъка ми, но обяснение нямаше, както нямаше обяснение и за закачалките с дрехи.
Протегнах ръка към бюрото, за да се хвана за нещо солидно пред лицето на незнайната заплаха. Но вместо ръба на бюрото пръстите ми срещнаха куп хартии и ги разсипаха на пода. Коленичих и се заех да ги събирам една по една. Всички бяха грижливо сгънати и имаха официален вид — даже самият им допир носеше онова странно, самодоволно чувство, което излъчват официалните документи.
Изправих се, тръшнах листовете на бюрото, после ги прегледах набързо и всички — до последната хартийка — се оказаха нотариални актове за недвижими имоти. Издадени все на някой си Флечър Атууд.
Името ми се стори смътно познато. Застинах неподвижно и почнах да ровя из задръстената си — и не винаги точна — памет в търсене на някаква подробност, която би ми помогнала да уточня какво представлява този човек.
Някога в миналото името Флечър Атууд бе имало някакво значение за мен. Бях го срещал някъде, или бях писал за него, или го бях чувал по телефона. Името беше складирано дълбоко в мозъка ми, ала лежеше забравено там толкова отдавна (а и навярно още навремето го бях смятал за незначително), че фактът, мястото и времето упорито ми се изплъзваха.
Струваше ми се, че съм го чувал от Джой. Въртеше ми се из главата, че на минаване край бюрото ми тя е спряла да подхвърли една-две думи — небрежен, случаен разговор в редакционния хаос, където никое име не може да оцелее задълго сред трескавия поток от непрекъснати събития.
Като че разговорът имаше нещо общо с къща… къща, закупена от Атууд.
И изведнъж се сетих. Флечър Атууд, човекът, който бе закупил изоставеното имение Белмонт на Тимбър лейн. Този загадъчен тип така и не бе успял да се спогоди с обитателите на околните изискани резиденции. Всъщност никога не бе живял в закупеното имение; понякога се случваше да намине за една вечер или за седмица, но това не го правеше местен жител. Доколкото знаех, той нямаше нито роднини, нито приятели и не проявяваше желание да се сближи с когото и да било.
Отначало хората от Тимбър лейн изпитваха неприязън към него, защото някога имението Белмонт беше център на онова трудно определимо нещо, наричано „висше общество“. Днес името му просто не се споменаваше — поне на Тимбър лейн. Той се бе превърнал в мухлясала кирлива риза, забутана в най-прашното чекмедже.
Дали пък не си отмъщаваше? Подреждайки документите под лъча на лампата, аз се замислих по въпроса. Не, едва ли. Нямаше никакви признаци Атууд някога да е бил засегнат от високомерното отношение на Тимбър лейн.
Стойността на имотите в тия документи достигаше милиарди. Пред мен се редяха названия на известни фирми, обгърнати в славни традиции и украсени с имена на древни родове; мяркаха се старинни сгради, станали пословични още в незапомнени времена. И всички те бяха прехвърлени на Флечър Атууд с прецизния, натруфен език на правните договори — всички лежаха на куп в очакване да бъдат прегледани и подредени по папките.