Спрях да тичам и заслизах предпазливо, като се взирах във всяко стъпало, сякаш това би ми подсказало какво точно се е случило в отминалите секунди.
И когато стигнах на долния етаж, отново долових мириса на лосион — същия мирис, който бях усетил около Бенет и в кантората, където открих неговата кукла.
На площадката и първите няколко стъпала имаше влажно петно, сякаш някой бе разлял чаша вода. Приклекнах и прокарах пръсти по него, но то наистина изглеждаше като безобидна влага. Вдигнах ръка, подуших я и пак усетих аромата на лосион, само че по-силен от когато и да било.
Видях две влажни дири, които пресичаха площадката и продължаваха надолу по стъпалата, като че някой бе минал оттук, носейки вода в пропукан съд. Това, казах си аз, е следата на онзи, който би трябвало да умре; тази влага е останала подир него.
Над стълбището тегнеше ужас, макар мястото да бе толкова тихо и пусто, че сякаш не допускаше никакви чувства, дори и чувство на ужас. Но част от страха като че бе пропила самата пустота — пустотата, където трябваше да лежи труп, а вместо него имаше само следа от миризлива течност, подсказваща накъде е изчезнал.
Пак хукнах по стълбата, гласът на ужаса ревеше в главата ми, а аз се питах какво бих могъл да направя и какво би ме сполетяло, ако открия онзи силует да дебне насред стъпалата; ала даже тази мисъл не можеше да ме удържи и аз продължих да се нося гръмовно надолу докато стигнах на партера.
На партера нямаше почти никой, само някакво ваксаджийче дремеше, килнало стола си към стената, а на щанда за пури продавачът се подпираше до касата и четеше вестник.
Продавачът надигна глава, ваксаджийчето с трясък скочи от стола, но преди да ме спрат или да изкрещят, аз прекосих въртящата се врата и изхвръкнах на улицата. Както винаги в предпочивните вечери, тротоарите бяха задръстени от тълпи купувачи, бързащи към магазините.
Щом потънах в навалицата, аз забавих крачка, защото се чувствах в безопасност. На ъгъла спрях, озърнах се към „Маккандълс“ и видях най-обикновена, зацапана от времето стара сграда, която стърчеше тук откакто се помня, но след някоя и друга година щеше да бъде съборена. В нея нямаше нищо загадъчно, нищо зловещо.
И все пак гледката ме накара да потреперя, сякаш изневиделица в душата ми бе нахлул леден вихър.
Отлично знаех какво ми трябва и малко по-нататък го открих. Заведението вече се запълваше и нейде сред опушения сумрак в дъното някой свиреше на пиано. Е, всъщност не свиреше, просто дрънкаше както му падне, вмъквайки тук-там парчета от популярни мелодии.
Минах към края на бара, където навалицата се поразреждаше и открих свободна табуретка.
— Какво да бъде? — запита барманът.
— Уиски с лед — казах аз. — И щом ще си правите тоя труд, сипете го двойно. Да не ви разкарвам излишно.
— Каква марка?
Казах му.
Той пусна леда в чашата. После взе бутилка от лавицата.
Някой седна на табуретката до мен.
— Добър вечер, мис — каза барманът. — Какво ще обичате?
— Коктейл „Манхатън“, моля.
Завъртях глава, защото нещо в този глас изведнъж ме накара да настръхна.
И от вида на младата жена настръхнах още повече.
Тя беше зашеметяващо красива и същевременно личеше, че е изключителна личност.
Погледна ме. Беше студена като лед.
— Срещали ли сме се някъде? — запита тя.
— Мисля, че да — отвърнах аз.
Това бе блондинката, която преди малко извадих от кутията за обувки — само че пораснала и напълно облечена.
12.
Барманът сложи чашата пред мен и се зае да прави „Манхатън“.
Изглеждаше отегчен. Кой знае колко пъти бе изслушвал подобни реплики на работното си място.
— Сигурно не е било много отдавна — каза жената.
— Точно така — кимнах аз. — Преди малко. Мисля, че беше в една кантора.
Не знам дали разбра за какво намеквам, във всеки случай не прояви никаква реакция. Но се държеше прекалено хладнокръвно, прекалено самоуверено.
Тя извади табакера. Размачка цигарата, после я поднесе към устните си и зачака.
— Съжалявам — казах аз. — Не пуша и нямам огънче.
Тя порови из чантата си и извади запалка. Подаде ми я. Щракнах и отвътре бликна пламъче. Жената се приведе напред и в този миг ме лъхна мирис на теменужки… или поне някакъв подобен аромат. Реших, че все пак трябва да са теменужки.
И изведнъж осъзнах нещо, за което трябваше да се сетя от самото начало. Бенет миришеше така не защото използваше лосион, а точно напротив — защото не го използваше. Миризмата, която излъчваше, бе негова собствена миризма.
Младата жена запали, облегна се назад и вдъхна дълбоко дима. После изящно пусна през ноздрите си две синкави струйки.