Подадох й запалката. Тя небрежно я пусна в чантичката.
— Благодаря, сър.
Барманът сложи коктейла пред нея. Беше красив коктейл и вишничката се червенееше точно където й е мястото.
Подадох му една банкнота.
— И за двамата.
— Моля ви, сър! — възкликна красавицата.
— Не ме разочаровайте — помолих аз. — Имам такъв навик — да поръчвам коктейли за хубави жени.
Тя премълча и ме огледа хладно. После запита:
— Никога ли не сте пушили?
Кимнах.
— Защото се нуждаете от остър нюх?
— От какво?
— От остър нюх — повтори тя. — Предполагам, че работите в някоя област, където острият нюх носи предимства.
— Не бих го формулирал точно така — казах аз, — но сигурно имате право.
Жената поднесе чашата към устните си и втренчено ме изгледа над ръба.
— Сър — запита тя със спокоен, безизразен глас, — бихте ли се продали?
Бях поразен. Даже не намерих сили да избъбря нещо. Само се изблещих срещу нея. Защото тя не се шегуваше; говореше съвършено сериозно.
— Можем да започнем от милион — заяви жената, — а оттам нагоре сигурно ще се споразумеем.
Тръснах глава и се окопитих.
— Ами душата? Или ви интересува само тялото? С душата ще излезе по-скъпичко.
— Задръжте си душата — каза тя.
— От вас ли идва предложението?
Тя поклати глава.
— Не е от мен. Лично аз нямам какво да ви правя.
— Значи посредничите на някого? Например на някой човек, готов да купува каквото му падне. Например да купи магазин и да го затвори. Или цял град.
— Бързо схващате — каза тя.
— Парите не са всичко — възразих аз. — Има и други неща.
— Щом държите на други неща, можем да обсъдим и тях.
Тя остави чашата, бръкна в чантичката си и ми подаде визитна картичка.
— Обадете ми се когато решите. Предложението остава в сила.
Преди да отговоря или да я спра, тя гъвкаво се смъкна от табуретката и потъна в навалицата.
Барманът пристъпи към мен и огледа пълните чаши.
— Да не съм объркал нещо с напитките, приятел?
— Не, всичко е наред — успокоих го аз.
Сложих картичката пред себе си и видях, че съм я държал наопаки. Завъртях я и се приведох да разчета какво пише, защото осветлението беше слабо.
Всъщност можех и да не го правя. Вече знаех какво ще видя. Разликата беше само в един ред. Вместо „Продажба на недвижими имоти“ пишеше „Търгуваме с всичко“.
Седях на табуретката прегърбен и изтръпнал от студ. Заведението беше толкова мрачно, че всичко наоколо тънеше в мъгла и гълчавата от несвързани човешки гласове напомняше по-скоро зверско ръмжене или брътвеж на тълпа идиоти. А през цялата тая какафония, в пролуките между безсмислените думи се процеждаше с неприлично веселие дрънкането на невидимото пиано.
Изгълтах уискито и се облакътих на плота с празна чаша в ръката. Исках да поръчам още едно и потърсих с поглед бармана, но той беше зает с други клиенти.
Някой се подпря на бара до мен и прекатури с лакът високата чаша. Коктейлът се разля на мазна локвичка върху полираното дърво, столчето се пречупи и от ръба отхвръкнаха парченца. Вишничката се търкулна и спря на ръба на плота.
— Извинявайте — рече непознатият. — Ужасно съм тромав. Ще ви поръчам друг.
— Не се тревожете — казах аз. — Тя няма да се върне.
Слязох от табуретката и се упътих към изхода.
Когато излязох навън, видях свободно такси и изтичах да го спра.
13.
В небето бяха изгаснали последните слънчеви отблясъци и уличните лампи светеха отдавна. Часовникът на ъгъла край близката банка показваше почти шест и половина. Трябваше да побързам, защото в седем имах среща и ако закъснеех, Джой сигурно щеше да се ядоса.
— Страхотна нощ за лов на еноти — каза шофьорът. — Топла, безветрена, а скоро ще изгрее и луната. Де да можех да се измъкна, ама няма как, ще трябва да работя тая вечер. С един приятел си гледаме куче. Черно е като сажди. А пък като се разлае, да ти е драго да го слушаш.
— Значи ходите на лов за еноти — казах аз малко въпросително, но не съвсем. Темата не ме вълнуваше, обаче разбирах, че човекът очаква да проявя някаква реакция.
Повече не му и трябваше. Сигурно само бе чакал да отговоря.
— Вярно, ходя откакто се помня — потвърди той. — Моят старец ме помъкна из горите още преди да бях навършил десет години. От мен да го знаете, мистър, тая работа направо ти влиза в кръвта. Дойде ли такава нощ, не те свърта на място, все ти се ще да хукнеш нататък. Има нещо особено в горския дъх през този сезон, а когато почнат да падат листата, вятърът шумоли някак странно из клоните и усещаш, че иде времето на утринните слани.