Аз поклатих глава.
— Не ми се е налагало.
— Аз пък ги погледнах. Тази сутрин. Колона след колона с обяви от хора, които търсят подслон… какъвто и да било, само да имат покрив над главата. Някои звучат направо отчаяно.
— Днешната статия на Дженсън…
— Разцвета на строителството ли имаш предвид?
— Точно така — казах аз. — Нещо не се връзва, Доу. От една страна статията на Дженсън, от друга — жалбите на тоя човек.
— Може и да си прав. Даже сигурно си прав. Обаче гледай сега какво става. Трябва да изтичам на аерогарата. След малко пристига една важна клечка и само там ще мога да взема интервю за следобедния брой. Ако онзи човек с къщата пристигне преди да съм се върнал, ще поговориш ли с него?
— Дадено — съгласих се аз.
— Благодаря ти — рече Доу и изтича към бюрото си.
Бързака домъкна кафетата върху очукания поднос, който обикновено се търкаляше под бюрото на фотографа. Моментално настана олелия. Беше взел едно кафе със сметана, а никой не искаше сметана. Три бяха със захар, а само двама коректори пиеха кафето със захар. И поничките беше объркал.
Сложих нов лист в пишещата машина и затраках.
Наоколо царуваше нормален работен ритъм.
Приключеше ли задължителната схватка между Бързака и коректорите-кафепийци, ставаше ясно, че редакцията е загряла и бързо набира обороти.
Но не успях да работя дълго.
Някой ме потупа по рамото.
Надигнах глава и видях, че е Гевин.
— Парк, ти си мой човек — каза той.
— Не съм — сурово отвърнах аз.
— От цялата редакция единствено ти можеш да се справиш. Става дума за „Франклин“.
— Само не ми разправяй, че магазинът е пламнал и милион купувачи…
— Не е това — каза той. — Току-що се обади Брус Монтгомъри. Свиква пресконференция в девет тази сутрин.
— Прати Доу, това е по неговата част.
— Доу замина за аерогарата.
Предадох се. Нямах друг изход. Човекът беше готов да се разплаче. А пък аз не понасям плачещи редактори.
— Добре де. Ще ида. Какво толкова е станало?
— Не знам — каза Гевин. — Питах Брус, обаче той си трае. Щяло да е нещо важно. За последен път свикаха пресконференция преди петнайсет години, когато назначиха Брус за президент на компанията. Той беше първият външен човек в ръководството. Дотогава всичко се решаваше в семеен кръг.
— Добре — повторих аз. — Имам грижата.
Той се обърна и хукна по задачи.
Ревнах няколко пъти, накрая успях да привлека вниманието на един куриер и го пратих да ми донесе от архивата всички изрезки за „Франклин“ от последните пет години.
Измъкнах изрезките от пликовете и ги прегледах. Не узнах почти нищо ново. Основните факти ми бяха известни отпреди. Имаше бележки за модни ревюта, художествени изложби и разни други обществени прояви във „Франклин“.
Магазинът беше старинен и гордо пазеше древните традиции. Преди няколко месеца бе отпразнувал стогодишния си юбилей. На него се крепеше градът почти от самото си основаване. „Франклин“ беше (и си оставаше) семеен бизнес, грижливо поддържан в затворен роднински кръг. В нашия град хората израстваха поколение след поколение като клиенти на „Франклин“. Друг магазин не признаваха от люлката до гроба и го бяха превърнали в синоним на почтеност и високо качество.
Край бюрото ми мина Джой Кейн.
— Здрасти, хубавице — рекох аз. — С какво се занимаваме тая сутрин?
— Със скунсове.
— Мислех, че предпочиташ норки.
Тя спря и застана плътно до мен. Усетих едва доловим дъх на парфюм и още нещо — усетих невидимия ореол на красота около нея.
Джой протегна ръка и весело ми разчорли косата, после отново стана строга.
— Питомни скунсове — обясни тя. — Домашни любимци. Последна мода. Разбира се, ароматизирани.
— Естествено — кимнах аз. И се зачудих какво ли ще стане, ако тия симпатични зверчета вземат да пренасят бяс и други подобни болести.
— Отначало много се ядосах на Гевин, като ме прати из ония пущинаци.
— Из горите ли?
— Не, в скунсовата ферма.
— Да не искаш да кажеш, че някой ги развъжда като свине и кокошки?
— Точно така. Нали ти обясних, че са питомни. Онзи човек разправя, че са страшно мили. Чистоплътни, гальовни и много забавни. Продавачите на домашни любимци от Ню Йорк, Чикаго и много други градове са го отрупали с поръчки.
— Носиш ли снимки?
— Водех Бен, той нащрака цял куп филми.
— А онзи човек откъде се е снабдил със скунсове?
— Нали ти казах. Развъжда ги.
— Не, питам как е започнал.
— Купува ги от ловците и селските хлапета. Плаща добри пари. Кани се да разшири бизнеса, та му трябват и диви животни за разплод. Взима всичко, каквото му донесат.
— По този повод се сетих за нещо — казах аз. — Днес дават заплати. Ще ми помогнеш ли да прахосам моята?