Метрдотелът беше удивен, че Джулия ще вечеря сама, но единственото чувство, което смяташе за нужно да показва на клиентите си, бе удоволствието, че ги вижда.
— Много съм уморена, Анджело.
— Като начало малко хайвер, мадам, или стриди?
— Стриди, Анджело, но по-тлъсти.
— Сам ще ви ги избера, мис Ламбърт. А след това?
Джулия дълбоко въздъхна. Най-после можеше с чиста съвест да поръча онова, за което бе мечтала още от края на второто действие. Смяташе, че заслужава угощение, за да отпразнува триумфа си, и възнамеряваше за известно време да прати по дяволите всяко благоразумие.
— Рамстек с лук, Анджело, пържени картофи и бутилка бира. Поднесете ми я в сребърна халба.
Може би не беше яла пържени картофи от десет години. Но тази вечер си струваше! Беше й се удало да утвърди властта си над публиката с представление, което можеше да се окачестви единствено като блестящо, да разчисти старите си сметки, като с един ловък ход се избави от Ейвис и показа на Том какъв глупак е бил и най-важното — доказа сама на себе си, че е освободена от тягостните окови, които я потискаха. Мислите й за миг се задържаха върху Ейвис.
„Глупачка, приискало й се да сложи прът в колелата ми. Добре, утре ще разреша на публиката да се посмее.“
Поднесоха стридите и Джулия започна с удоволствие да ги яде. Изяде две парчета черен хляб с масло с възхитителното усещане, че погубва безсмъртната си душа, и отпи голяма глътка от сребърната халба.
„О, пиво, славно пиво!“ — промълви тя.
Джулия си представи удълженото лице на Майкъл, ако знаеше какво прави в момента. Бедният Майкъл — да си въобразява, че е провалила сцената с Ейвис, защото е обръщал твърде голямо внимание на тази малка блондинка. Наистина става ти тъжно, като си помислиш какви глупаци са мъжете. Казват, че жените били суетни. Та те са самата скромност в сравнение с мъжете! Тя не можеше да мисли за Том, без да се смее. Той я бе желал този следобед, бе я желал по-силно тази вечер. Прекрасно бе да си мисли, че сега той за нея не означава повече, отколкото кой да е сценичен работник. Човек става удивително самоуверен, когато не е влюбен.
Салонът, в който бе настанена Джулия, се свързваше с голямата зала на ресторанта, където вечеряха и танцуваха, посредством три арки. Сред тълпата, която запълваше тази зала, вероятно имаше хора, които я бяха гледали днес в театъра. Как ли биха се удивили, ако узнаеха, че безмълвната жена с лице, наполовина скрито от филцова шапка, която седеше сама на масата в ъгъла, е Джулия Ламбърт. Толкова беше приятно да седи там незабелязана и неизвестна — това й даваше сладостно чувство за независимост. Сега посетителите в ресторанта бяха актьори, които разиграваха пред нея пиеса, а тя бе само зрител. Джулия ги зърваше бегло, когато минаваха покрай арките: млади мъже и млади жени, млади мъже и по-възрастни жени, плешиви мъже, мъже с коремчета, старици, вкопчили се отчаяно в изрисуваната си привидна младост. Някои бяха влюбени, други — изгарящи от ревност, трети — равнодушни.
Поднесоха й рамстека. Беше приготвен точно по нейния вкус с кафеникав хрупкав лук. Тя ядеше пържените картофи деликатно, с пръсти, и смучеше всеки с такъв вид, като че ли искаше да възкликне: „О, миг, поспри!“
„Какво е любовта в сравнение с един хубав рамстек с лук?“, запита се Джулия. Възхитително бе да седи сама и да оставя мислите й да се реят. Отново се сети за Том и потръпна. „Все пак това беше забавно приключение.“
Без съмнение щеше да извлече полза от него някой ден. Танцуващите двойки, които се движеха покрай арките, й напомняха сцена от някоя пиеса и Джулия отново си спомни нещо, което най-напред й бе дошло наум в Сен Мало. Мъката, терзаеща душата й, когато Том я изостави, й бе припомнила „Федра“ на Расин, която още като дете бе изучавала заедно с Жана Тебу. Тя бе препрочела трагедията. Страданията, които изпитваше съпругата на Тезей, бяха същите страдания, които изпитваше Джулия. Тя не можеше да не види приликата между своята съдба и съдбата на героинята. Тази роля бе създадена за нея; кой друг, ако не тя, знаеше какво бе да бъдеш отхвърлена от младеж, много по-млад от теб, когато го обичаш! Сега Джулия разбираше защо през пролетта бе играла толкова лошо, че Майкъл бе предпочел да свали пиесата и да закрие театъра. Това бе станало, защото тя изпитваше чувствата, които би трябвало да изобразява. Ето кое беше лошо. Трябва да си изпитал тези чувства, но да ги изразиш на сцената, можеш само когато вече си ги преодолял. Спомни си думите на Чарлс, че поезията се ражда от емоция, която си припомняш в спокойно състояние на духа. Тя нищо не разбираше от поезия, но в театъра нещата бяха точно така.