„Колко умно от страна на бедничкия Чарлс да изкаже такава оригинална мисъл. Това показва колко е погрешно да съдим за хората прибързано. Мислим си, че аристократите са сбирщина от идиоти и внезапно някой от тях ти сервира нещо така дяволски хубаво, че дъхът ти замира.“
Но Джулия винаги бе смятала, че Расин е направил огромна грешка, като е представил героинята си едва в трето действие.
„Разбира се, ако се захвана с тази роля, няма да търпя такава нелепост. Половин действие, за да се подготви появата ми, но не повече — и това дори е много.“
Наистина какво й пречи да поръча на някой драматург да напише вариант на тази тема в проза или стихове, само че римите да се срещат по-нарядко. Тя би се справила с такива стихове, и то доста ефектно. Безспорно идеята не бе лоша, тя дори знаеше какъв костюм би облекла: не развяващите се драперии, с които Сара Бернар се е увивала, а къса гръцка туника, която бе виждала с Чарлс на един барелеф в Британския музей.
„Колко е забавно! Обикаляш музеите и галериите и си мислиш каква досада е това, а после, когато най-малко очакваш, разбираш, че можеш да използваш нещо, което си видял там. Това доказва, че изкуството и всички тези музеи не са само загуба на време.“
Разбира се, краката й са създадени за туника, но можеш ли да изиграеш трагична роля в нея? Две-три минути Джулия сериозно обмисляше този въпрос. Когато ще се терзае по безразличния Иполит (Джулия се разхихика при мисълта за Том в костюма от Севил Роу, преоблечен като млад гръцки ловец), ще постигне ли съответния ефект без богато надиплена дреха? Тази пречка накара умът й да заработи. Но внезапно й хрумна нещо и за миг тя помръкна.
„Всичко това е прекрасно, но къде да намеря добър драматург? Сара Бернар е имала своя Сарду, Дузе — Д’Анунцио. А кого имам аз? «Кралицата на Шотландия има прекрасен син, а аз съм безплоден ствол.»“82
Но Джулия не допусна тази печална мисъл да помрачи за дълго ведрото й настроение. Толкова бе екзалтирана, че се чувстваше способна да създава драматурзи от безкрайното празно пространство, както Девкалион83 е създавал хора от камъните в полето.
„За какви глупости говореше наскоро Роджър? А пък бедният Чарлс се отнесе толкова сериозно към това. Глупав малък позьор — ето какъв е.“
Джулия протегна ръка към голямата зала. Светлините бяха приглушени и от ъгъла, в който седеше, тя още повече й напомняше място, където се разиграва някакво представление.
„Да, «този свят е сцена и всички хора са актьори.» Но илюзията е там, зад арките; единствено ние, актьорите, сме реални в този свят. Ето моя отговор на думите на Роджър. Хората са суровината, от която сме направени. Ние сме смисълът на тяхното съществуване. Ние използваме техните глупави, жалки чувства и ги превръщаме в изкуство, създаваме от тях красота; предназначението на хората е да бъдат зрителите, които са ни нужни, за да се осъществяваме. Те са инструментите, на които ние свирим, а за какво е нужен инструмент, на който никой не свири?“
Тази мисъл развесели Джулия и няколко минути тя й се наслаждаваше. Умът й бе удивително бистър.
„Роджър твърди, че ние не съществуваме. Напротив, само ние съществуваме. Останалите са сенките, а ние им даваме съдържание. Ние сме символите на цялата тази объркана и безцелна борба, която наричат живот, а единствено символът е реален. Казват, че театърът е илюзия. Именно тази илюзия е единствената реалност.“
Така Джулия със собствения си ум стигна до теорията на Платон за идеите. Това я накара да тържествува. Заля я гореща вълна на симпатия към огромната безименна публика, която съществуваше единствено за да й даде възможност да се изяви. Отвисоко, от своя планински връх, тя гледаше щъкащите насам-натам като мравки хора. Имаше удивително усещане за освободеност от всички земни връзки и това я преизпълни с такъв възторг, че всичко останало изгуби своето значение. Чувстваше се като душа, витаеща в рая.
Приближи се метрдотелът и я попита с учтива усмивка:
— Имате ли нужда от нещо, мис Ламбърт?
82
Перифразирани думи на кралица Елизабет I из „Мемоарите на сър Джеймс Мелвил“ от епохата на Реформацията. — Б.пр.