— Чудя се, дали бихме могли да ви убедим да хапнете един котлет заедно с нас? След това Майкъл ще ви върне с колата.
Младежът отново се смути и адамовата му ябълка се раздвижи на тънката му шия.
— Много любезно от ваша страна. — Той разтревожено погледна костюма си. — Видът ми е ужасно неприличен.
— Ще се оправите у дома.
Колата ги чакаше пред служебния вход: дълъг черен автомобил с хромирани метални части. Седалките бяха тапицирани в сребриста кожа, а гербът на Майкъл дискретно украсяваше вратите. Джулия се настани отзад.
— Седнете до мен. Майкъл ще кара.
Те живееха на Стенхоуп Плейс и когато пристигнаха, Джулия нареди на иконома да покаже на младежа къде може да си измие ръцете. Самата тя се качи в салона. Когато Майкъл влезе при нея, тя тъкмо си червеше устните.
— Казах му да се качи при нас, щом се приготви.
— Впрочем как се казва?
— Нямам понятие.
— Мили, трябва да разберем. Ще го помоля да напише нещо в книгата за гости.
— Чак пък толкова, би било твърде голяма чест за него. — Майкъл молеше само почетните гости да напишат няколко реда в книгата. — Виждаме го за пръв и последен път.
В този миг младият човек се появи на вратата. В колата Джулия бе положила всички усилия да го предразположи, но той все още се стесняваше. Коктейлите бяха вече готови и Майкъл започна да пълни чашите. Джулия взе цигара, младежът запали клечка кибрит, но пръстите му трепереха толкова силно, че той въобще не можеше да поднесе огъня до цигарата й и тя задържа ръката му в своята.
„Горкият“, помисли си тя, „очевидно това е най-забележителната минута в живота му. Колко горд ще бъде, когато разказва на близките си за своето посещение тук. Вероятно всички в кантората ще му завиждат и той ще се чувства като истински герой.“
Когато говореше сама на себе си, Джулия съвсем не използваше езика, с който се обръщаше към другите: изразите й бяха много по-пикантни. С наслаждение погълна дима от цигарата си. „Не е ли наистина чудесно“, помисли си тя, „че един обяд в твоя компания и половинчасов разговор с теб кара хората да се мислят толкова важни в своето жалко обкръжение?“
Младежът се осмели да отбележи:
— Каква разкошна стая!
Джулия тутакси го възнагради с очарователна усмивка и леко повдигна прекрасните си вежди — усмивка, която той навярно неведнъж беше виждал на лицето й на сцената.
— Толкова се радвам, че я харесвате — гласът й беше нисък и леко дрезгав. Човек би помислил, че неговите думи са снели огромна тежест от душата й. — Всички в нашето семейство сме на мнение, че Майкъл има превъзходен вкус.
Майкъл самодоволно огледа стаята.
— Имам богат опит. Винаги правя сам ескизите на декорите за пиесите ни. Наистина, имам човек за черната работа, но идеите са изцяло мои.
Бяха се преместили в тази къща преди две години и Майкъл, както и Джулия, добре знаеше, че преди да тръгнат на турне, бяха наели скъпо платен декоратор, който се бе съгласил да подреди всичко, докато се завърнат, при това на костуема цена, а те се задължиха да му осигурят работа в театъра. Но защо бе нужно да споделят такива досадни подробности с човек, на когото дори не знаеха името? Къщата беше мебелирана с изключителен вкус, античното и модерното бяха умело съчетани и Майкъл с право беше заявил, че без съмнение тава е дом на джентълмен. Но Джулия бе настояла да подреди собствената си спалня както й се харесва и тъй като предишната й спалня в дома им на Риджънтс Парк, където бяха живели до края на войната, много й допадаше, тя я беше пренесла тук, без да променя нищо. Леглото и тоалетната масичка бяха тапицирани в розова коприна, кушетката и креслото — в любимите на Натие5 сини тонове; над леглото пърхаха пухкави позлатени амурчета, които поддържаха лампа с розов абажур, а също такива пухкави и позлатени амурчета окръжаваха огромното огледало. Масички от полирано дърво бяха отрупани със снимки с автографи на актьори, актриси и членове на кралското семейство, поставени в скъпи рамки. Наистина декораторът беше повдигнал високомерно вежди, но това бе единствената стая в къщата, където Джулия се чувстваше истински уютно. Пишеше писмата си върху маса от полирано дърво, като седеше в позлатен стол реквизит от постановката на „Хамлет“.
Икономът обяви, че обядът е поднесен, и те слязоха в трапезарията.
— Надявам се, че няма да останете гладен — каза Джулия. — Ние с Майкъл нямаме голяма охота за ядене.
И наистина обядът се състоеше от писия на скара, печени котлети със спанак и компот — нещо, което задоволяваше законния глад, но не причиняваше затлъстяване. Предупредена от Марджъри, че на обяд ще присъства още един човек, готвачката беше приготвила набързо малко пържени картофи. Те бяха хрупкави и разнасяха апетитна миризма, но само младежът яде от тях. Преди да откаже, Джулия им хвърли изпълнен с копнеж поглед. А Майкъл ги гледаше с такъв вид, като че ли не можеше да разбере какво точно бе това, но после, потръпвайки едва забележимо, той се отърси от мрачната си замисленост и каза: не, благодаря. Седяха на дълга и тясна маса за хранене: Джулия и Майкъл — във величествени италиански кресла един срещу друг на двата отдалечени края, а младежът по средата на не много удобен, но напълно хармониращ с останалите мебели стол. Джулия забеляза, че той поглежда към бюфета, и с очарователна усмивка се наклони към него: