— Струва ми се, че тази не е толкова лоша.
— Прекрасна е.
— Значи, на нея не си приличам толкова много, колкото си мислех.
— Съвсем същата сте. Точно каквато сте и в действителност.
Този път усмивката й беше различна и леко лукава. За миг Джулия сведе поглед, после повдигна клепачи и погледна младежа с онова меко изражение на очите си, което нейните поклонници наричаха „кадифено“. С това тя нищо не целеше. Правеше го съвсем механично, ръководена от инстинктивното желание да се хареса. Момчето беше толкова младо, толкова стеснително, то, изглежда, притежаваше такъв мил нрав и тя повече никога нямаше да го види — искаше й се да му достави пълно удоволствие; искаше й се той да си спомня тази среща като един от най-прекрасните мигове в своя живот. Тя отново погледна снимката. Харесваше й да мисли, че изглежда така. Фотографът я беше настанил, не без нейна помощ, в най-благоприятната за нея поза. Носът й беше леко месест, но благодарение на изкуственото осветление изглеждаше съвършен, нито една бръчица не нарушаваше гладката й кожа, а от погледа на прекрасните й очи сърцето просто примираше.
— Добре. Вземете я. Сам виждате, че не съм красавица и дори не съм хубавичка. Коклен12 винаги е казвал, че притежавам la beautè du diable13. Вие знаете френски, нали?
— Достатъчно, за да разбера какво ми казахте.
— Ще ви я надпиша.
Тя седна зад бюрото и написа със своя отчетлив и плавен почерк: „Искрено ваша Джулия Ламбърт“.
II
Когато мъжете си отидоха, Джулия отново разгледа снимките, преди да ги постави пак на мястото им.
„Не са лоши за жена на четиридесет и шест години“, усмихна се тя. „Няма що, приличам си.“ Огледа се за огледало, но не намери. „Проклети декоратори. Горкият Майкъл, нищо чудно, че не използва тази стая. Разбира се, никога не съм била особено фотогенична.“
Джулия внезапно почувства желание да разгледа някои от старите си снимки. Майкъл беше акуратен, методичен човек и държеше снимките й в големи картонени кутии, подредени в хронологичен ред. Неговите собствени снимки се пазеха в други картонени кутии на същите полици.
„Ако някой пожелае да напише историята на нашата кариера, тук ще намери всичко, от което има нужда“ — казваше той.
Със същото похвално намерение бе изрязал от пресата всичко, което се отнасяше до тях от самото начало на кариерата им, и беше превърнал залепените изрезки в огромни книги.
Тук имаше снимки на Джулия като дете и на Джулия като девойка, Джулия в първите й роли и Джулия — млада омъжена жена заедно с Майкъл, а по-късно — Джулия с техния син Роджър като бебе. На една снимка се виждаха и тримата: Майкъл — много мъжествен и необикновено красив, Джулия — олицетворение на майчинска любов, която сияеше в погледа й, обърнат към техния син, а Роджър — малчуган с къдрава главица. Тази снимка бе имала огромен успех. Всеки илюстрован вестник я беше поместил на цяла страница, бяха я отпечатвали на театралните афиши. Намалена до размерите на пощенска картичка, тя се бе продавала в провинцията в продължение на години. Колко досадно, че след като постъпи в Итън14, Роджър повече не пожела да се снима с майка си. Странно — да не иска да се появява по вестниците!
— Хората ще си помислят, че си изрод или нещо такова — беше казала тя. — Няма нищо срамно в това. Иди на някоя премиера и погледай как светските дами и господа се тълпят около фотографите, всички тези министри, съдии и разни други. Дават си вид, че не им е до това, но забележи какви пози заемат само като видят, че фотографът ги е хванал в обектива си.
Но Роджър бе опърничав.
Джулия попадна на свой портрет като Беатриче15. Това бе единствената Шекспирова роля, която беше играла. Знаеше, че старинните костюми не й отиват; не разбираше защо — никой не умееше да носи модерни дрехи по-добре от нея. Шиеше тоалетите си в Париж — и за сцената, и за личния си гардероб, — а шивачките твърдяха, че от никого не получават толкова много поръчки. Фигурата й беше превъзходна и всички го признаваха; беше доста висока за жена, а краката й бяха дълги. За съжаление никога не й се бе отдал случай да играе Розалинда16 — би изглеждала чудесно в мъжки костюм; разбира се, беше вече твърде късно за това, а може би по-добре, че не бе рискувала. Въпреки че със своя блясък, лукаво кокетство и усет за комичното навярно би била чудесна в тази роля. Критиците не бяха харесали много нейната Беатриче. И всичко заради този проклет бял стих. Гласът й — нисък, дълбок и гръден, с онази ефектна дрезгавост, която в емоционалните пасажи завладява цялата ти душа, а хумористичните стихове прави още по-смешни — бе съвършено непригоден, когато изговаряше всичко това на сцената. А и артикулацията й беше толкова ясна, че без да повишава глас, всяка нейна дума се чуваше и на последните редове в галерията. Твърдяха, че именно затова стиховете звучат като проза в устата й. „Очевидно“, мислеше си Джулия, „цялата работа е там, че съм твърде съвременна“.
12
Коклен, Бенуа Констан (1841 — 1909) — знаменит френски актьор и театрален критик. — Б.пр.
14
Итън — най-голямото средно учебно заведение за момчета измежду частните привилегировани училища в Англия. — Б.пр.