Младият човек измъкна от портфейла си моментална снимка на девойка с твърде дръзко изражение, която показваше всичките си зъби в ослепителна кино усмивка.
— Хубавичка е — каза Джулия.
— И още как! Днес ще ходим на кино. Как ще се удиви, когато и покажа вашия автограф! Още щом ви разпознах на улицата, веднага си казах: ще умра, но ще получа автографа на Джулия Ламбърт за Гуен. Ще се женим през август, когато изляза в отпуск. Знаете ли, ще прекараме медения си месец на остров Уайт. А днес ще бъде голям майтап. За нищо на света няма да повярва, че сме пили чай с вас, ще помисли, че я будалкам, и изведнъж аз ще й покажа вашия автограф. Разбирате ли?
Джулия вежливо го слушаше, но усмивката изчезна от лицето и.
— Страхувам се, че трябва да си вървя — каза тя. — Вече съм закъсняла.
— И аз самият нямам много време. Когато тръгвам на среща, не оставам в магазина и минута повече.
Заедно с чая сервитьорката донесе и сметката и като ставаше от масата, Джулия извади един шилинг.
— Защо правите това? Нима мислите, че ще ви разреша да платите? Та нали аз ви поканих.
— Много сте любезен.
— Но ще ви помоля за нещо. Позволете ми някога да доведа годеницата си при вас в гримьорната. Само се здрависайте с нея и край. Ще си изгуби ума от радост. Ще го разказва до края на живота си.
През последните няколко минути държането на Джулия ставаше все по-хладно, а сега, макар и все още любезен, тонът й бе станал почти високомерен.
— Много съжалявам, но влизането зад кулисите е забранено за външни лица.
— Извинете. Обидихте ли се, че ви помолих за това? Не? Искам да разберете добре — не го правя заради себе си.
— Напълно ви разбирам.
Джулия повика таксито, което бавно се движеше край бордюра, и подаде ръка на младия човек.
— Довиждане, мис Ламбърт. Всичко хубаво, желая ви успех и прочее. Благодаря ви за автографа.
Джулия седна в единия ъгъл на таксито извън себе си от ярост.
„Вулгарно животно. Да пропадне вдън земя със своята годеница. Да ме пита дали да я доведе зад кулисите! И за какво? Да види МЕН!“
Когато се завърна у дома си, тя веднага се качи в спалнята. Смъкна шапката от главата си и яростно я захвърли на леглото. Стремително се приближи до тоалетната масичка и внимателно се загледа в огледалото.
— Стара, стара, стара — промълви тя. — Няма две мнения по този въпрос, аз съм напълно лишена от сексапил. Струва ви се невероятно, нали? Абсурдно? Но как може да се обясни по друг начин? Да мина по Еджуеър Роуд от край до край и, бог ми е свидетел, облечена съвсем подходящо за ролята си, и никой да не ме погледне, освен този нищо и никакъв продавач, комуто се приискало да получи моя автограф за годеницата си. Това е пълен абсурд! Безполови издънки! Какво ли я чака Англия? Британската империя, ха, ха, ха!
Последните думи бяха изречени с презрение, което би било в състояние да срази целия министерски кабинет. Тя започна да жестикулира.
— Смешно е да се предполага, че бих достигнала това положение в обществото, ако ми липсваше сексапил. Защо хората ходят на театър да гледат актрисата? Защото им се иска да преспят с нея. Мислите, че публиката ще посещава три месеца подред тази глупава пиеса и ще пълни салона така, че да няма къде яйце да падне, ако нямах сексапил? В края на краищата какво е това сексапил?
Тя се спря и замислено погледна отражението си.
„Безспорно мога да изобразя сексапил. Мога да изобразя всичко.“
Започна да си припомня онези актриси, които се ползуваха със славата на „сексбомби“, и особено една от тях, Лидия Мейн, която винаги играеше жената вамп. Не беше добра актриса, но в някои роли бе особено ефектна. Джулия беше велик мим и сега започна да имитира Лидия Мейн. Клепачите й сладострастно се отпуснаха по начина, по който Лидия ги спускаше над очите си, и тялото й започна вълнообразно да се движи под роклята: Погледът й стана съблазнително безсрамен, като на Лидия, змиеобразните движения — мамещи. Заговори като нея леко провлечено, от което всяка фраза ставаше непристойна.
„О, скъпи мой, толкова често съм чувала това. Не бих искала да внасям раздор във вашето семейство. Защо мъжете не ме оставят на мира?“
Това беше безмилостна карикатура. Джулия не знаеше що е пощада. Стана й толкова смешно, че избухна в смях.
„Какво пък, може и да нямам сексапил, но едно е вярно: ако някой види как имитирам Лидия Мейн, никога не би си помислил, че тя притежава такова нещо.“