XXVII
Репетициите продължаваха вече две седмици, когато Роджър се завърна от Австрия. Той бе прекарал няколко седмици на Коринтското езеро и се канеше да остане в Лондон ден-два, преди да замине при приятели в Шотландия. Тъй като Майкъл трябваше да вечеря по-рано и да отиде в театъра, Джулия посрещна сама Роджър. Докато тя се обличаше, Иви подсмъркваше с нос както обикновено и не пропусна да забележи, че толкова се старае да се разкраси, като че ли отива на любовна среща. А на Джулия й се щеше Роджър да се гордее с нея и наистина, когато крачеше напред-назад по перона, изглеждаше много млада и хубавичка в своята лятна рокля. Човек можеше да помисли — но нямаше да е вярно, — че не забелязва погледите, които привлича. След като бе прекарал цял месец на слънце, Роджър бе силно загорял, но така и не се беше избавил от пъпките си и изглеждаше още по-слаб, отколкото когато бе напуснал Лондон на Нова година. Джулия го прегърна с преувеличена нежност. Той леко се усмихна.
Щяха да вечерят само двамата. Джулия го попита къде предпочита да отиде след това — на театър или на кино. Роджър отвърна, че предпочита да си остане у дома.
— Чудесно — каза тя, — ще поседим двамата, ще си побъбрим.
Наистина тя имаше какво да си поговори с него — нещо, което Майкъл я бе помолил да обсъди с Роджър, ако й се представеше такава възможност. Съвсем скоро той щеше да постъпи в Кеймбридж, време беше да реши с какво иска да се занимава там. Майкъл се страхуваше да не би Роджър да пропилее времето си, а след това да стане служител в застрахователна кантора или още по-лошо — да отиде в театъра. Като мислеше, че Джулия ще съумее да направи това по-тактично и че има по-голямо влияние върху сина им, Майкъл настоятелно я бе помолил да нарисува пред Роджър какви блестящи възможности ще се открият пред него, ако се заеме с дипломатическа кариера или стане адвокат. Джулия беше уверена, че за два-три часа разговор ще успее да го наведе на тази важна тема. По време на вечерята тя разговаряше със сина си за Виена, но той беше сдържан.
— Какво съм правил ли? Каквото правят всички. Разглеждах забележителностите и усърдно изучавах немски. Скитах по кръчми. Често ходех на опера.
Джулия се попита дали не е имал любовни връзки.
— Във всеки случай не си намерил някоя годеница там, нали? — попита тя, като се надяваше да събуди откровеността му.
Роджър й хвърли замислен и малко ироничен поглед. Сякаш бе отгатнал какво цели тя. Странно, уж й бе роден син, а не се чувстваше свободно в негово присъствие.
— Не — отвърна той, — бях твърде зает, за да губя времето си с такива неща.
— Вероятно си посетил всички театри.
— Ходих два-три пъти.
— Не видя ли нещо, което може да ни послужи?
— Знаеш ли, изобщо не се сетих за това.
Думите му щяха да изглеждат доста груби, ако не се съпровождаха с усмивка, а усмивката му беше много мила. Джулия отново се почуди как бе станало така, че синът й е наследил толкова малко от красотата на баща си и от очарованието на майка си. Червеникавата му коса беше хубава, но светлите му ресници лишаваха лицето му от изразителност. Един бог знае защо имаше такава грозновата фигура при такива родители. Вече бе на осемнадесет години. Време му бе да стане по-строен. Изглеждаше малко апатичен; не притежаваше нито капка от нейната бликаща жизненост. Ако тя бе прекарала половин година във Виена, щеше да разказва за престоя си с живи и ярки картини. Дори от посещението си при майка си и леля си в Сен Мало бе съчинила такива истории, че хората се превиваха от смях. Казваха и, че нейният разказ с нищо не е по-лош, от която и да е пиеса, а и самата Джулия предполагаше, че е доста по-добър от много пиеси. Сега разказваше на Роджър за Сен Мало. Той я слушаше с флегматичната си усмивка, но Джулия имаше неловкото усещане, че не му е толкова забавно, колкото на нея. Вътре в себе си Джулия въздъхна. Бедното агънце навярно нямаше чувство за хумор. Роджър направи някаква забележка, която я накара да заговори за „Модерни времена“. Разказа му сюжета на пиесата, обясни му какво мисли за ролята си, описа актьорите и декорите. В края на вечерята изведнъж й дойде наум, че говори само за себе си и за свои неща. Как бе станало така? Внезапно я осени подозрение, че Роджър нарочно е навел разговора в тази посока, за да избегне въпросите й за него и неговите проблеми. Но тя отхвърли тази мисъл. Не бе достатъчно умен за това. По-късно, когато седяха в гостната, пушеха и слушаха радио, Джулия с най-естествен тон му зададе предварително подготвения въпрос: