— Реши ли вече с какво искаш да се занимаваш?
— Още не. Спешно ли е?
— Знаеш, че самата аз нищо не разбирам от такива неща, но баща ти казва, че ако искаш да станеш адвокат, трябва да започнеш да учиш право в Кеймбридж. Ако пък дипломатическата работа ти харесва повече, трябва да се заемеш с езици.
Роджър толкова дълго я гледа с привичната си спокойна замисленост, че Джулия с труд задържа върху лицето си шеговитото, безгрижно и заедно с това нежно изражение.
— Ако вярвах в бога, щях да стана свещеник — рече най-после Роджър.
— Свещеник?
Джулия не можеше да повярва на ушите си. Обхвана я тягостно и неловко чувство. Но отговорът му проникна в съзнанието й и внезапно тя видя сина си като кардинал, обитаващ разкошно палацо в Рим, по стените висят великолепни картини, а самият той е заобиколен от раболепни прелати; след това — като светец с митра и обшито със злато расо, милостиво да раздава хляб на бедните. Видя себе си в брокатова рокля и перлена огърлица. Майката на Борджиите.
— Би било много хубаво, ако живеехме в шестнадесети век — каза тя. — Малко си закъснял.
— Имаш право.
— Не мога да разбера как ти е дошло наум. — Роджър не отговори. Джулия беше принудена да продължи: — Щастлив ли си?
— Напълно — усмихна се той.
— Но какво искаш?
Той отново отправи към майка си своя смущаващ поглед. Трудно бе да се каже дали говори сериозно, защото в очите му проблясваха лукави пламъчета, като че ли се забавляваше.
— Нещо реално.
— Какво имаш предвид?
— Виждаш ли, целия си живот съм прекарал сред илюзорното. Искам да се добера до истинската същност на нещата. На вас с баща ми въздухът, който дишате, не ви вреди, вие не познавате друг и си мислите, че е божествен. А аз се задушавам в него.
Джулия внимателно слушаше, като се стараеше да разбере сина си.
— Ние сме актьори, при това преуспяващи актьори. Затова от самото ти раждане имахме възможност да те заобиколим с разкош. Стигат ти пръстите само на едната ръка, за да пресметнеш колко актьори са изпратили децата си да учат в Итън.
— Благодарен съм ви за всичко, което сте направили за мен.
— Защо тогава ни упрекваш?
— Не ви упреквам. Дадохте ми всичко, което можахте. За нещастие отнехте ми вярата.
— Никога не сме се намесвали в твоята вяра. Наистина не сме религиозни. Ние сме актьори и след осем представления на седмица искаме поне в неделя да бъдем свободни. Разбира се, аз се надявах, че в училище ще се заемат с това.
Преди да заговори отново, Роджър се поколеба. Човек би казал, че прави леко усилие върху себе си, за да продължи.
— Веднъж — тогава бях на четиринадесет години, още съвсем малък — стоях зад кулисите и те гледах как играеш. Вероятно това е била много хубава сцена, думите ти звучаха толкова искрено, толкова трогателно, че не можах да се сдържа и заплаках. Бях много развълнуван, не знам как да ти обясня по-добре — чувствах се възвисен. Толкова ми беше жал за теб, че бях готов на всякакъв подвиг. Струваше ми се, че никога повече няма да бъда способен на подлост или на нещо лошо. Ти трябваше да се придвижиш към задната част на сцената, точно там, където стоях. Сълзите още се стичаха по лицето ти; обърна се с гръб към залата и с най-трезвия си глас каза на режисьора: „Но какво прави този проклет техник с осветлението? Бях му казала да изключи синия прожектор!“ След това, без дори да поемеш дъх, отново се обърна към зрителите със сърцераздирателен вик и продължи да играеш.
— Но, мили мой, това е театър. Ако актрисите изживяват всички емоции, които изобразяват на сцената, те просто биха се разкъсали на парчета. Добре си спомням тази сцена. Винаги е предизвиквала оглушителни аплодисменти. В живота си не съм чувала такива ръкопляскания.
— Да, вероятно съм бил глупав и затова съм се развълнувал толкова много. Вярвах, че страдаш истински. Когато разбрах, че всичко е било притворство, нещо се прекърши в мен. Оттогава престанах да ти вярвам. Един път ме бяха направили на глупак; твърдо реших, че повече не ще позволя това.
Джулия се усмихна с прелестната си обезоръжаваща усмивка.