— Мили, струва ми се, че говориш глупости.
— Разбира се, че така ти се струва. За теб няма разлика между истината и илюзията. Винаги играеш театър. Това е втората ти природа. Играеш, когато приемаш гости. Играеш пред слугите, пред баща ми, пред мен. Пред мен играеш ролята на нежна, снизходителна, знаменита майка. Ти не съществуваш. Ти — това са единствено безбройните роли, които си изпълнявала. Често се питам: била ли си някога самата ти, или от самото начало си служила като средство, за да вдъхваш живот на всички тези персонажи, които си изобразявала. Когато влизаше в някоя празна стая, искаше ми се да разтворя внезапно вратата, но се страхувах, че няма да намеря никого там.
Джулия бързо погледна сина си. Потрепери, защото думите му прозвучаха зловещо. Слушаше внимателно, дори с вълнение: той бе толкова сериозен. Разбра, че Роджър се опитва да изрази нещо, което го е потискало много години. Никога преди не бе говорил толкова дълго.
— Мислиш, че съм само една илюзия?
— Не съвсем. Ти си само измама. Истината за теб е измамата. Точно както маргаринът е масло за хората, които никога не са вкусвали истинско масло.
У Джулия се появи чувство за вина. Кралицата от „Хамлет“:
Мислите й се отвлякоха.
„Да, вероятно вече съм твърде стара, за да играя Хамлет. Сидънс и Сара Бернар са го играли. Никой актьор, когото съм гледала в Хамлет, не е имал крака като моите. Трябва да попитам Чарлс какво мисли. Да, но «Хамлет» е написана в този проклет бях стих. Глупаво е да не се напише «Хамлет» в проза. Разбира се, бих могла да го изиграя и на френски в Comedie Française. Господи, каква сензация би било това!“
Видя се в черен жакет и дълго копринено трико. „Уви, бедни Йорик.“ Но веднага се съвзе.
— Едва ли би могъл да кажеш за баща си, че не съществува. Ето двадесет години той играе самия себе си. „Майкъл би подхождал за ролята на краля, разбира се, не във Франция, а в Лондон — ако поемем риска да поставим «Хамлет» тук.“
— Горкият ми баща. Предполагам, че разбира от работата си, но не е много умен. При това е толкова загрижен да остане най-красивият мъж в Англия.
— Не е много хубаво от твоя страна да говориш така за баща си.
— Казах ли нещо, което да не ти е известно? — невъзмутимо попита Роджър.
Джулия щеше да се усмихне, но реши да запази израза си на оскърбено достойнство.
— Нашите слабости, а не достойнствата ни правят скъпи на нашите близки — произнесе тя.
— От коя пиеса е това?
Джулия с труд въздържа един жест на раздразнение. Думите сами се бяха отронили от устата й, но докато ги произнасяше, си спомни, че действително са от една пиеса. Малък негодник! Тук са толкова уместни!
— Ти си жесток — тъжно каза Джулия. Тя все по-силно започна да се чувства кралица Гертруда. — Изобщо не ме обичаш.
— Бих те обичал, ако можех да те открия. Но къде си ти? Ако свалят от теб твоя ексхибиционизъм, лишат те от майсторството ти, ако те обелят като луковица, ципа по ципа, от твоето притворство, неискреност, от стари реплики и останки от емоции, ще се доберат ли най-накрая до някаква душа? — Роджър я погледна сериозно и тъжно, после леко се усмихна. — Но ти много ми харесваш.
— Вярваш ли, че те обичам?
— Да. По свой начин.
Лицето на Джулия внезапно се сгърчи.
— Само ако знаеше колко страдах, когато ти боледуваше! Не мога да си представя какво би станало с мен, ако беше умрял.
— Би изиграла великолепно ролята на осиротяла майка пред гроба на единствения си син.
— За да изпълня великолепно някоя роля, нужни са ми няколко репетиции — парира тя удара. — Едно не разбираш: актьорската игра не е живот, това е изкуство, а изкуството е нещо, което сам твориш. Истинската скръб е уродлива; задачата на актьора е да я представи не само правдиво, но и красиво. Ако наистина умирах, както съм умирала в толкова много пиеси, мислиш, че щеше да ме интересува доколко са изящни движенията ми и дали несвързаните ми думи се чуват до последния ред на галерията? Ако играта е измамна, то тя не е по-голяма измама от една соната на Бетховен, а аз съм толкова шарлатанка, колкото и пианистът, изпълняващ тази соната. Жестоко е да казваш, че не те обичам. Аз съм привързана към теб. Само теб съм обичала през целия си живот.
— Не, ти беше привързана към мен, когато бях момченце, с което можеше да се фотографираш. Получаваше се прелестна снимка, която служеше като превъзходна реклама. Но оттогава не си се тревожила много за мен. По-скоро съм ти досаждал. Винаги си се радвала да ме видиш, но си се чувствала удобно, когато сам съм се занимавал и ти не си била длъжна да си губиш времето с мен. Не те виня: никога не си имала време за друг, освен за себе си.