Майкъл влезе почти след нея.
— Победихме! — Той прегърна Джулия и я целуна — Господи, как игра!
— Самият ти беше много добър, мили.
— Бих могъл да изиграя такава роля, дори ако стоя на главата си — отвърна нехайно той, както винаги скромен по отношение на собствените си възможности. — Чу ли каква тишина настъпи в залата по време на последния ти монолог? Критиците ще бъдат сразени.
— О, знаеш какви са критиците. Ще обърнат внимание само на проклетата пиеса, а най-накрая ще напишат три реда за мен.
— Ти си най-великата актриса в света, мила, но бог ми е свидетел, че си вещица.
Джулия широко отвори очи, на лицето й се четеше най-простодушно удивление.
— Какво искаш да кажеш, Майкъл?
— Не се преструвай на невинна. Много добре знаеш. Нима мислиш, че можеш да измамиш такава стара лисица като мен?
Очите му весело проблеснаха и Джулия с труд сдържа смеха си.
— Невинна съм като младенец.
— Хайде, престани. Ако някой някога умишлено е поставял крак някому, това извърши ти по отношение на Ейвис. Не мога да ти се сърдя, направи го толкова хубаво.
Джулия вече не бе в състояние да скрие леката си усмивка. Похвалата винаги е приятна на актьора. Единствената ефектна сцена на Ейвис беше във второ действие. Освен нея в сцената вземаше участие и Джулия и Майкъл бе поставил пиесата така, че цялото внимание на зрителите да бъде съсредоточено върху девойката. Това беше и в съответствие с намеренията на драматурга. Както винаги на репетициите Джулия изпълняваше всички указания на Майкъл. Бяха облекли Ейвис в бледосиня рокля, за да изпъкне цветът на очите й и русата й коса. За да й контрастира, Джулия си бе избрала жълта рокля с подходящ оттенък. На генералната репетиция тя игра с нея. Но едновременно с жълтата Джулия си бе поръчала още една от блестящ сребрист плат и за учудване на Майкъл и за ужас на Ейвис на премиерата във второ действие Джулия се появи с нея. Блясъкът на роклята и начинът, по който отразяваше светлината, отвличаше вниманието на зрителите. Редом с нея синята рокля на Ейвис изглеждаше жалка. Когато стигнаха до главната сцена, Джулия, също като някакъв фокусник, който измъква зайче от ръкава си, измъкна отнякъде голяма кърпа от пурпурна коприна и започна да играе с нея. Размахваше я, разстилаше я на коленете си, като че ли искаше да я разгледа по-добре, усукваше я в ръце, бършеше челото си с нея, изтриваше си изящно носа. Зрителите като омагьосани не можеха да откъснат поглед от кърпата. Джулия се оттегли в дъното на сцената и за да отвръща на репликите й, Ейвис трябваше да се обръща с гръб към публиката. Още на репетициите Джулия бе забелязала, че в профил Ейвис прилича малко на овца. Авторът бе вложил в устата на девойката толкова забавни реплики, че на първата репетиция всички актьори се заливаха от смях. Но на премиерата Джулия не даваше възможност на публиката да осъзнае колко са смешни, защото тутакси й подхвърляше съответната реплика и тъй като зрителите искаха да я чуят, те сподавяха смеха си. Сцената, замислена като чисто комична, получи сардоничен оттенък и героинята на Ейвис започна да изглежда отблъскваща. Като не чуваше очаквания смях, от неопитност Ейвис се изплаши и загуби самоконтрол — гласът й зазвуча грубо и жестовете й станаха непохватни. Джулия й отмъкна епизода и го изигра с поразителна виртуозност. Но последният й удар беше съвършено случаен. Ейвис трябваше да произнесе дълга реч и Джулия нервно смачка червената си кърпа на топка и този неин жест почти автоматично повлече след себе си съответен израз: тя погледна Ейвис с разтревожен поглед и две огромни сълзи се затъркаляха по лицето й. Зрителите почувстваха душевната й болка от това, че скромните й идеали, жаждата й за честен и добродетелен живот се осмиват толкова жестоко. Целият епизод продължаваше не повече от минута, но в тази минута чрез сълзите и изписаната на лицето й мъка Джулия съумя да изобрази цялата горест на жалката женска участ. С Ейвис беше свършено завинаги.