— Постарайте се да не закъснявате много — каза тя на Джулия. — Вечерта ще бъде изумителна.
— Ще тръгна веднага щом мога.
Най-после Джулия се избави и от последните посетители. Започна да се съблича и да сваля грима от лицето си. Влезе Майкъл, облечен в халат.
— Слушай, Джулия, трябва да отидеш на приема у Доли без мен. Необходимо е да се срещна с агентите по продажба на билетите и няма да свърша навреме. Имам намерение да им измъкна пари.
— Добре.
— Вече ме чакат. Ще се видим утре сутринта.
Майкъл излезе, в стаята остана само Иви. На стола висеше роклята, която Джулия щеше да облече. Тя намаза лицето си почистващ крем.
— Иви, утре сутринта мистър Фенъл ще ми позвъни. Кажи му, моля те, че не съм в къщи.
Иви улови погледа на Джулия в огледалото.
— А ако позвъни пак?
— Много ми е жал да обиждам бедното агънце, но не знам защо ми се струва, че отсега нататък ще бъда много заета.
Иви шумно подсмръкна и изтри носа си с показалец. Отвратителен навик!
— Разбрано — сухо отвърна тя.
— Винаги съм твърдяла, че не си толкова глупава, колкото изглеждаш. Защо е тук тази рокля?
— Тази ли? Казахте, че ще я облечете за приема.
— Махни я. Не мога да отида на приема без мистър Гослин.
— Че откога?
— Млъкни, дърта вещице. Позвъни и им кажи, че ужасно ме е заболяла глава и е трябвало веднага да се прибера у дома и да си легна, и че мистър Гослин ще отиде по-късно, ако може.
— Приемът е устроен във ваша чест. Нима така ще подведете нещастната старица?
Джулия тропна с крак.
— Не искам да ходя на прием и няма да отида!
— В къщи няма нищо за ядене.
— Не искам да си ходя в къщи. Ще отида да вечерям в ресторант.
— С кого?
— Сама.
Иви я погледна изумена.
— Нали пиесата имаше успех?
— Да. Всичко беше прекрасно. Чувствам се на седмото небе от щастие. Ужасно ми е добре! Искам да бъда сама и да се насладя до насита на този успех. Позвъни в „Баркли“ и кажи да ми запазят единична маса в малкия салон. Те ще разберат.
— Но какво ви е?
— Никога няма да имам друг такъв миг в живота си. Нямам намерение да го споделям с никого.
Джулия почисти лицето си от грима, но след това не начерви устните си и не си сложи руж. Отново облече кафявия костюм, с който бе дошла в театъра, и сложи същата шапка. Това беше филцова шапка с периферия и тя я спусна така, че да прикрие лицето си по-добре. После се погледна в огледалото.
— Приличам на шивачка от някоя фабрика, изоставена от съпруга си, и кой ли би го обвинил? Не мисля, че ще ме познаят.
Иви отиде да позвъни от служебния вход и когато се върна, Джулия я попита дали на улицата я чакат много хора.
— Около триста души.
— Дявол да го вземе! — Джулия изпита внезапно желание да не вижда никого и никой да не я вижда. Прииска й се поне за един час да остане незабелязана. — Помоли пожарникаря да ме пусне да изляза през главния вход. Ще взема такси, а щом тръгна, кажи на хората, че е безполезно да чакат.
— Един бог знае с какво само трябва да се примирявам — промърмори мрачно Иви.
— Ах ти, дърта кобило!
Джулия притисна лицето на Иви между дланите си и я целуна по изпитите страни, след това тихичко се промъкна на сцената и оттам — през резервния изход в тъмната зала.
Очевидно простият костюм на Джулия се бе оказал достатъчна маскировка, защото като влезе в малкия салон на „Баркли“, който обичаше особено много, метрдотелът не я позна веднага.
— Няма ли да се намери някоя ниша, където да ме сместите? — неуверено попита Джулия.
Гласът й и погледът, който й хвърли за втори път, му подсказаха коя е.
— Масата ви е на ваше разположение, мис Ламбърт. Предадоха ни, че ще бъдете сама. — Джулия кимна и той я поведе към една маса в ъгъла на салона. — Чух, че днес сте имали огромен успех, мис Ламбърт?
Колко бързо се разпространяваха добрите новини!
— Какво ще поръчате?