След закуска всички се събраха в гостната и Лодж, местейки поглед от едно лице на друго, разбра, че под външното им спокойствие се крие неописуем ужас, почувства как с безмълвен вик излизат душите им, облечени в непроницаемата броня на самообладанието и желязната дисциплина.
Кент Форестър, без да бърза, запали старателно със запалката цигара и заговори с небрежен делничен тон, като че ли между другото, но Лодж, който го наблюдаваше, отлично съзнаваше какво му струва на Кент това самообладание.
— Не трябва да допуснем тази история да ни разяде отвътре — произнесе Форестър. — Трябва да си изкажем болките, да споделим преживяванията си…
— С други думи, да намерим разумно обяснение на това, което се случи? — попита Сифърд.
— Казах „да си изкажем“. Това е такъв случай, в който самоизмамата е изключена.
— Вчера върху екрана имаше девет персонажа — произнесе Крейвън.
— И кит — добави Форестър.
— Не знам. Ако това е направил някой от нас, нека той или тя да си признаят честно. Всички ние сме способни да разберем и оценим една шега.
— Ако е шега, е отвратителна шега — отбеляза Крейвън.
— Това вече е друг въпрос — каза Форестър.
— Ако разбера, че това е просто мистификация, камък ще падне от сърцето ми — проговори Мейтлънд.
— Точно така — подхвана Форестър. — Именно това исках да изясня.
— Някой има ли да каже нещо? — попита след малко той.
Нито един от присъстващите не пророни дума. Мълчанието ставаше неприятно.
— Никой не си признава, Кент — каза Лодж.
— Да предположим, че този нещастен шегаджия иска да запази инкогнито — каза Форестър. — Желание напълно разбираемо при такива обстоятелства. Тогава може би си струва да се раздаде на всеки по лист хартия.
— Раздайте — измърмори Сифърд.
Форестър извади от джоба си сгънат лист хартия, внимателно го разкъса на еднакви парчета и ги раздаде на присъстващите.
— Ако вчерашното произшествие е станало по вина на някой от вас, в името на всичко свято, кажете ни — помоли Лодж.
Листовете се върнаха при Форестър. На някои беше написано „не“, на други — „какви ти шеги“, а на един — „нямам нищо общо“.
Форестър събра листовете в пачка.
— Какво пък, оказва се, че идеята не върши работа — каза той. — Впрочем трябва да призная, че не възлагах особени надежди на нея.
Крейвън тромаво се надигна от стола.
— На всички нас не ни дава покой една мисъл — каза той. — Тогава защо да не я кажем на глас?
Млъкна и предизвикателно загледа останалите, сякаш даде да се разбере, че няма да могат да го спрат.
— Хенри тук не го обичаха — каза той. — Не смейте да отричате. Беше суров, труден човек. Труден във всяко отношение, а такива не се ползват с благоразположението на околните. Сближих се с него повече от който и да било друг член на групата. И с удоволствие се съгласих да кажа няколко думи в негова памет на днешната панихида, защото въпреки трудния си характер, Хенри бе достоен за уважение. Притежаваше такава твърда воля и упорство, каквито рядко ще срещнеш дори при подобни личности. Но душата му беше неспокойна, измъчваха го съмнения, за които никой от нас не се досещаше. Понякога в кратките ни разговори той се изпускаше и разговаряше с мен откровено — действително откровено, както никога не е разговарял с нито един от вас.
Хенри стоеше на прага на някакво откритие. Беше го обхванал панически страх. И умря.
А беше съвършено здрав.
Крейвън изгледа Сю Лоурънс.
— Може би бъркам, Сюзън? — попита той. — Кажете, беше ли болен от нещо?
— Не, беше здрав — отговори доктор Сюзън Лоурънс. — Не трябваше да умре.
Крейвън се обърна към Лодж.
— Наскоро е разговарял с вас, нали?
— Преди два дни — каза Лодж. — Изглеждаше както винаги.
— За какво е говорил с вас?
— Е, собствено за нищо особено. За работи от второстепенна важност.
— За работи от второстепенна важност ли? — язвително попита Крейвън.
— Е, добре. Ако искате да знаете, мога да уточня. Каза, че не иска да продължава изследванията си. Нарече работата ни дяволско привидение. Именно така се изрази: „Дяволско привидение“ — Лодж огледа седящите в стаята хора.
— И го убедихте да продължи работата?
— Обсъдихме гледната му точка.
— Вие сте го убили!
— Възможно е — каза Лодж. — Възможно е аз да убивам всеки един от вас. Или всеки от нас убива себе си. Откъде да знам? — Той се обърна към доктор Лоурънс: — Сю, може ли човек да умре от психосоматично заболяване, предизвикано от страх?
— Според теорията, не — отговори Сюзън Лоурънс. — Но ако имаме предвид практиката, страхувам се, че ще ми се наложи да отговоря положително.