— Попаднал е в капан — заяви Крейвън.
— Заедно с цялото човечество — рязко го прекъсна Лодж.
— Ако не можете да се стърпите да не размахвате пръст, направете го към всеки един от нас. Към цялото човешко общество.
— Според мен това няма отношение към обекта на вниманието ни — намеси се Форестър.
— Напротив — възрази Крейвън. — И ще обясня защо. От всички хора аз последен бих повярвал в съществуването на привидения…
Елис Пейдж скочи на крака.
— Млъкнете! — извика тя. — Млъкнете! Млъкнете!
— Успокойте се, мис Пейдж — помоли я Крейвън.
— Но вие сам казахте…
— Говорех за това, че ако допуснем тази възможност, тук се е създала такава ситуация, при която духът, напуснал тялото си, би имал повод и даже бих казал, право да посети мястото, където го е настигнала смъртта.
— Седнете, Крейвън! — заповяда Лодж.
Крейвън нерешително се позабави и седна, злобно мърморейки си нещо под носа.
— Ако намерите някакъв смисъл в по-нататъшното обсъждане на този въпрос — каза Лодж, — настойчиво ви моля да оставите на мира мистиката.
— Струва ми се, че няма нищо за обсъждане — каза Мейтлънд. — Като учени, посветили се на търсенето на първопричините при възникването на живота, трябва да сме наясно, че смъртта е абсолютният край на всички жизнени явления.
— Много добре знаете, че това трябва и да се докаже — възрази Сифърд.
Намеси се Форестър.
— Хайде да оставим тази тема — решително каза той. — Можем да се върнем към нея по-късно. А сега да поговорим за друго. — И бързо добави: — Трябва да изясним още нещо. Кажете, някой от вас да знае кой беше персонажът на Хенри?
Мълчание.
— Става дума не за отъждествяване на всеки от участниците в Спектакъла с определен персонаж — поясни Форестър. — Но методът на изключването…
— Добре — прекъсна го Сифърд, — раздайте още веднъж листовете си.
Форестър извади от джоба си останалата част от хартията и отново я разкъса на малки парчета.
— По дяволите тези ваши подправени хартийки! — избухна Крейвън. — На такава въдица не се хващам.
Форестър вдигна поглед от листовете към Крейвън.
— Въдица?
— Точно така — с предизвикателен тон отговори Крейвън. — Ако говорим откровено, вие през цялото време май че се опитвате да разберете кой персонаж на кого е.
— Не отричам това — заяви Форестър. — Но не бих изпълнил дълга си, ако не се опитвах да установя кой от вас стои зад един или друг персонаж.
— Учудва ме колко внимателно крием това — заговори Лодж. — В нормална обстановка подобно явление би било без значение, но тук живеем и работим в много сложни условия. Струва ми се, че ако всеки престане да прави от това тайна, всички ще заживеем много по-лесно. Що се отнася до мен, с удоволствие ще назова персонажа си. Готов съм да бъда пръв — само дайте команда. — Той млъкна и предизвикателно изгледа останалите.
Команда не последва.
Всички го гледаха втренчено и лицата им бяха безстрастни — не изразяваха нито злоба, нито страх, изобщо нищо.
Лодж сви рамене, сваляйки от тях бремето на неуспеха.
— Добре, да оставим това — каза той, обръщайки се към Крейвън. — За какво говорехте?
— Исках да кажа, че ако напиша името на персонажа си на листчето, е все едно да стана и да го кажа на глас. Форестър ни познава почерците. Лесно ще разпознае автора на всяка бележка.
— Изобщо не съм мислил за това — защити се Форестър. — Честна дума. Но по принцип Крейвън е прав.
— Какво предлагате? — попита Лодж.
— Щом споменахте за това, значи трябва да се има предвид и тази възможност — невъзмутимо произнесе той.
— Долу в лабораторията имам набор от печати — уморено каза Форестър. — За да бележа образците на препаратите. Сред тях все ще се намери някой с кръстче.
— Така става ли? — попита Лодж.
Крейвън кимна.
Лодж бавно стана от стола.
— Ще отида за печата — каза той. — А в мое отсъствие можете да подготвите списъците.
Като деца са, помисли си той. Истински деца — всичките до един. Недоверчиви, егоистични, наплашени до смърт, точно като подгонени животни. Вкарани в онзи ъгъл, където стената на страха се съединява със стената на комплекса за вина, попаднали в капана на съмненията и неувереността в самите себе си.
Спусна се по металните стъпала в помещението, определено за лаборатория, и докато вървеше, почукването на токовете му отекваше като ехо в невидимите ъгли, където се бяха притаили страхът и угризенията на съвестта.
Ако не беше внезапната смърт на Хенри, всичко щеше да се размине. И как и да е все пак щяхме да довършим работата си. Но той знаеше, че шансовете за това са твърде малки. Ако Хенри не беше умрял, някой друг щеше да даде повод за взрив. Всички бяха узрели за това, дори презрели. От няколко седмици и най-незначителното събитие всеки миг можеше да подпали фитила.