Намери печата и тампона и с тежки стъпки се заизкачва по стълбата.
На масата лежаха списъците на персонажите. Някой бе донесъл кутия за обувки и изрязал в капака й пролука, превръщайки я в подобие на урна за гласуване.
— Всичките ще седнем в този край на стаята — каза Форестър. — А след това по ред ще ставаме и ще гласуваме.
И въпреки че при думата „гласуване“ всички се спогледаха с недоумение, Форестър се направи, че не е забелязал това.
Лодж постави печата и тампона на масата, прекоси стаята и си седна на стола.
— Кой ще започне? — попита Форестър.
Никой не помръдна.
Дори това ги плаши, помисли си Лодж.
Пръв се изправи Мейтлънд.
В гробно мълчание, един по един, те отиваха до масата, поставяха на списъците знак, сгъваха листа и го пускаха в кутията. Докато гласуващият не се върнеше, следващият не мърдаше от мястото си.
Когато свършиха, Форестър отиде до масата, взе кутията и я разклати, за да разбърка листовете.
— Трябват ми двама за контрол — каза Форестър.
Той огледа присъстващите.
— Крейвън — повика го той. — Сю.
Двамата станаха и отидоха до масата.
Форестър отвори кутията, извади един лист, разтвори го, прочете го и го подаде на доктор Лоурънс, а тя го връчи на Крейвън.
— Беззащитното Сираче.
— Селският Хубавец.
— Извънземното Чудовище.
— Красивата Курва.
— Прелестната Девойка.
„Тук нещо не е в ред — помисли си Лодж. — Само този персонаж може да принадлежи на Хенри. Нали Прелестната Девойка се появи на екрана последна! Тя бе деветата!“
Форестър продължи да разгъва листовете и да произнася на глас имената на отбелязаните с кръстчета персонажи.
— Представителят на Извънземното Дружество на Цивилизациите.
— Приличният Млад Мъж.
Оставаха неназовани още два персонажа. Само два. Бедният Философ и Мустакатият Злодей.
Ще се опитам да отгатна, помисли си Лодж. Ще се обзаложа със самия себе си — кой от тях е персонажът на Хенри. Това е Мустакатият Злодей.
Форестър разтвори последното листче и прочете:
— Мустакатият Злодей.
Все пак спечелих облога, мярна се в съзнанието на Лодж. Чу как останалите със свистене си поеха дъх, с ужас осъзнавайки какво означаваше резултатът от това „гласуване“.
Персонажът на Хенри се оказа главното действащо лице във вчерашното представление, най-дейното и най-енергичното — Философът.
Записките в бележника на Хенри бяха пределно лаконични, а почеркът — неясен. Символите и уравненията поразяваха с ясното им изписване, но буквите имаха някакъв своеобразен, дързък наклон. Лаконичността на фразата граничеше с грубост, въпреки че трудно можеше да си представи човек кого би искал да оскърби — освен самия себе си.
Мейтлънд затвори бележника, побутна го и той се плъзна в средата на масата.
— Е, сега вече знаем — каза той.
Седяха с бледи, изкривени от страх лица, като че ли разстроеният и потиснат Мейтлънд беше същият онзи призрак, за когото вчера намекна Крейвън.
— На мен ми стига! — избухна Сифърд. — Не искам повече…
— Какво имате предвид? — поинтересува се Лодж.
Сифърд не отговори. Седеше, сложил ръце пред себе си върху масата. Ту силно стискаше юмруци, ту така изправяше пръсти, като че ли с усилието на волята си искаше да ги сгъне в противоестествената посока и да ги притисне към горната част на китката.
— Хенри е бил душевноболен — рязко каза Сюзън Лоурънс. — Само душевноболен човек може да има такива кошмарни идеи.
— От вас като лекар едва ли може да се очаква друга реакция — забеляза Мейтлънд.
— Работя в името на живота — заяви Сюзън Лоурънс. — Уважавам живота и докато организмът е жив, до последния миг с всички средства ще го пазя и поддържам. Изпитвам дълбоко състрадание към всичко живо.
— А нима ние се отнасяме към това по друг начин?
— Искам само да кажа, че за да разбереш наистина какво чудо е животът, е необходимо напълно да му посветиш себе си и с цялото си същество да се проникнеш от неговото могъщество, величие и красота.
— Но, Сюзън…
— И знам… — бързо продължи тя, без да му позволява да й възрази, — твърдо знам, че животът не е разпадане и разлагане на материята, не е нейното остаряване, не е болестта. Да признаеш живота за проява на крайното изтощаване на материята, за последния стадий в деградацията на мъртвата природа, е равносилно на твърдението, че норма за съществуването на Вселената е застоят, отсъствието на еволюция, разумен живот и цел.