— Това е ваше право, Сифърд. Можете да се възползвате от него по всяко удобно за вас време.
— Може би ше бъде еднакво трудно да се докаже както правилността, така и погрешността на тази идея — рече Елън Грей.
Лодж усети погледа на Сюзън Лоурънс — тя мрачно се усмихваше и върху лицето й бе изписано неволно възхищение с циничен оттенък, като че ли в този момент му казваше: „ЕТО ЧЕ ПАК ПОСТИГНАХТЕ СВОЕТО. НЕ МИСЛЕХ, ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ЩЕ УСПЕЕТЕ, НАИСТИНА НЕ МИСЛЕХ. НО КАКТО ВИЖДАТЕ, СБЪРКАХ. ОБАЧЕ НЯМА ВЕЧНО ДА НИ ВЪРТИТЕ НА ПРЪСТА СИ. ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ…“
— Обзалагате ли се? — шепнешком я попита той.
— На цианкалий — отвърна тя.
Лодж се разсмя, въпреки че беше убеден в правотата й — бе права повече, отколкото й се струваше на нея самата.
Защото това време вече беше дошло и спецгрупа №3 под кодовото название „Живот“ фактически беше престанала да съществува. Предизвикателството, което им бе подхвърлил Хенри Грифис със своите записки в бележника, ги засегна дълбоко и те ще продължават да работят по-нататък, ще изпълняват добросъвестно, както и преди, работните си задължения. Но творческата им страст бе угаснала безвъзвратно, защото в душите им твърде дълбоко се бяха заселили страхът и предубедеността, а мислите им се бяха увили на такова кълбо, че бяха загубили почти напълно способността за разумно възприемане на действителността.
Ако Хенри Грифис се бе стремял към спиране на изпълняваната програма, помисли си Лодж, той бе постигнал целта си. Умрял, той имаше по-голям успех в това начинание, отколкото ако беше жив. На Лодж изведнъж му се стори, че чува неприятния жесток смях на Хенри и той в недоумение сви рамене, защото на Хенри напълно му липсваше всякакво чувство за хумор.
Въпреки че той се оказа Бедният Философ, твърде трудно бе да го свърже с такъв персонаж — стар, оглупял дърдорко с изискани маниери и високопарен стил. Самият Хенри никога не бе лъгал или се хвалил, маниерите му изобщо не се отличаваха с изящество, а и беше напълно лишен от красноречие. Беше затворен, мълчалив, а когато му се налагаше да каже нещо, говореше отривисто и досадно.
Я го виж ти, помисли си Лодж. Нима все пак е бил съвсем различен от този, за когото се е представял? Че с помощта на своя персонаж — Философа, им се е подигравал, издевателствал е над тях, а те не са подозирали нищо?
Лодж поклати глава, мислено спорейки със себе си.
Ако предположим, че Философът е издевателствал над тях, правил го е много деликатно, толкова деликатно, че нито един от тях не го е почувствал, толкова изкусно, че никой не е разбрал.
Но най-страшното не е в това, че Хенри ги е правил за посмешище без да разберат. Ужас внушаваше друго — че Философът се появи на екрана втори. Излезе след Селския Хубавец и докато продължаваше представлението, непрекъснато бе в центъра на вниманието, с удоволствие ядеше патешката кълка и дирижираше с нея в такт с високопарната си реч, с която поливаше зрителите като с автоматен откос. Да, Философът изобщо беше най-значителното и най-активното действащо лице в целия Спектакъл!
Значи нито един от тях не би могъл да го създаде импровизирайки и да го пусне на екрана.
А това сваляше подозрението поне от четирима участници във вчерашното представление.
И можеше да означава:
или че сред тях присъства призрак,
или че машината, притежавайки памет, сама е създала персонажа на Хенри,
или че те — и осмината, са станали жертва на масова халюцинация.
Обаче нито едно от трите предположения не издържа никаква критика. И изобщо всичко, което ставаше тук, изглеждаше абсолютно необяснимо.
Представете си група висококвалифицирани учени, възпитани в духа на материалистическия подход към действителността, скептицизма и нетърпимостта към всичко, което отдалеч понамирисва на мистицизъм — учени, насочени към изучаването на фактите и само на фактите. Какво може да доведе до разпадането на един такъв колектив? Не клаустрофобията, развиваща се в резултат на продължителната изолация на този астероид. Не постоянните угризения на съвестта, причина за които е неспособността да се изтръгнат от плена на дълбоко вкоренените етични норми. Не атавистичният страх пред призраци. Всичко това бе твърде елементарно.
Тук действаше някакъв друг фактор. Друг неизвестен фактор — мисълта, която все още не бе хрумнала на никого. Така, както все още никой не се бе замислил за нов подход при решаването на поставената пред тях задача. Този нов подход, за който спомена на вечерята Мейтлънд, казвайки, че за проникване в тайната на първопричините за възникване на жизнените явления би трябвало да пристъпят към този проблем от някоя друга страна. „На погрешен път сме — бе казал тогава Мейтлънд. — Нужно ни е да намерим нов подход.“ И Мейтлънд несъмнено е имал предвид, че за техните изследвания старите методи вече не вършат работа, защото тяхната цел е търсенето, натрупването и анализа на фактически материал, че научното мислене в течение на продължителен период е работило в един-единствен, вече порядъчно изтрит коловоз на остарелите категории и не водеше до други пътища на познанието…