Тогава започва да се търси нещо принципно ново, с което не сме свикнали — игра, в която биха могли да взимат участие всички членове на такава една изолирана група и която толкова да ги увлече, че те за известно време да избягат от действителността, забравяйки кои са и за какво работят.
Така се появи на бял свят играта на Спектакъл.
Отдавна, преди много години, в селските къщурки на Европа и фермерските бараки на първите заселници в Северна Америка главата на семейството вечерно време устройвал за децата театър на сенките. Той поставял на масата лампа или свещ, сядал между масата и стената и като движел ръцете си във въздуха и въртял пръстите си, върху стената се появявали сенките на зайци, слонове, коне, хора… Часове наред, а понякога и повече на стената имало представление — един след друг се появявали зайци, пасящи трева, слонове, размахващи хоботи и уши, виели вълци и така нататък. Децата седели със затаен дъх, очаровани от това приказно зрелище.
По-късно, когато се появили киното и телевизията, комиксите и евтините пластмасови играчки, които можели да се купят навсякъде, сенките загубили очарованието си и вече никой не ги показвал. Но сега не става дума за това.
Ако се вземе принципът на театъра на сенките и към него се приложат знанията, натрупани от Човека през изтеклите хилядолетия, ще се получи играта на Спектакъл.
Не е известно дали е знаел за театъра на сенките отдавна забравеният гений, на когото за пръв път му хрумнала идеята за тази игра, но в основата й е залегнал същият принцип. Изменил се е само начинът за проектиране на изображенията — човешкият мозък заменил ръцете.
И плоските черно-бели зайци и слонове отстъпили място на множество други цветни и обемни същества и предмети, разнообразието на които изцяло зависело от богатството на човешкото въображение — много по-лесно е да се създаде нещо в мислите, отколкото с ръцете.
Екран с клетки на паметта, безкрайни редици от тръби на звуковъзпроизвеждащите устройства, селектори на цветове, антени на приемници за телепатеми и огромно количество други уреди бяха триумф на електронната техника, но те играеха пасивна роля, защото представлението се съставяше от мислени образи, възникващи в мозъците на събралите се пред екрана зрители. Те сами измисляха персонажите, сами мислено управляваха действията им, сами съчиняваха за тях реплики. Зрителите и само зрителите със своите целенасочени мисли заедно оформяха всяка сцена, създавайки в ума си декорите, реквизита и прочие.
В началото Спектакълът беше объркан и безсистемен, все още неоформилите се уродливи персонажи безсмислено се суетяха върху екрана, действаха несинхронно поради неопитността на зрителите, бяха безлични и приличаха на карикатури. В началото декорите, кулисите и реквизитът бяха като бълнувания на разсеяното и скучаещо мислене на зрителите. Понякога на небето едновременно светеха три Луни, при това в различни фази. Случваше се върху едната половина на екрана да вали сняг, а на другата под палещите слънчеви лъчи да зеленеят палми.
Но с течение на времето представлението се усъвършенстваше, персонажите придобиваха представителен вид, увеличиха се до нормалните размери, като при това запазиха всичките си крайници, придобиха индивидуалност — от примитивните карикатури постепенно израснаха сложни живи образи. И ако в началото декорите и реквизитът бяха плод на отчаяните опити на девет разделени мозъка, то сега зрителите се научиха да мислят съгласувано и оформяйки Спектакъла, със съвместни усилия да постигат единство в стила на постановката.
С течение на времето хората започнаха така умело да разиграват представлението, че то вървеше гладко, без сривове, въпреки че никой от зрителите автори не можеше никога да предвиди какъв обрат ще вземат събитията върху екрана в следващата секунда.
Именно това правеше играта на Спектакъл толкова завладяваща. Един или друг персонаж с някаква постъпка или реплика изведнъж насочваше действието в друга посока и на хората — създатели и ръководители на други персонажи — се налагаше в движение да измислят за тях нов текст, съответстващ на внезапното изменение на сюжета, и да променят тяхното поведение.
В известен смисъл това се превърна в състезание на интелекти — всеки участник в играта се стараеше ту да изведе собствения си персонаж на преден план, ту обратното — да го кара да се затваря в себе си, за да избегне възможните неприятности. Спектакълът стана нещо като безкрайна шахматна партия, в която срещу всеки играч има осем противника.
И никой, разбира се, не знаеше кой персонаж чий е. Опитите да се разбере кой именно от деветимата стои зад един или друг персонаж приеха формата на забавна игра, дадоха храна за шеги и остроти и всичко това бе полезно, защото целта на Спектакъла бе в отвличането на мислите на участниците в него от ежедневните грижи и работа.