Бентли Литъл
Театърът
Беше девет без десет, почти време за затваряне, а Пътнам имаше отчаяна нужда да посети тоалетната. Притисна краката си един в друг и заскърца със зъби. В книжарницата нямаше никой. Последният купувач си бе тръгнал преди няколко минути, след като изразходва два часа и никакви пари вътре и оттогава никой не беше влизал. Той се замисли за миг, после реши да затвори за деня. Или по-скоро пикочният му мехур реши вместо него. Г-н Кар би получил удар, ако узнаеше, но Пътнам бе уверен, че работодателят му би предпочел да затвори, отколкото да остави магазина без надзор, докато се облекчаваше.
Той грабна връзката ключове от рафта под касовия апарат и забързано обиколи щанда, отправен към входната врата. Попипка се, докато открие нужния ключ, и щом успя, пъхна го в ключалката, завъртайки, докато чуе силно прещракване. Обърна табелката на витрината от „Да, отворено е“ на „Съжалявам, затворено е“, после с всички сили затича към банята в задната част на магазина.
Стигна точно навреме.
Вече с чувство на спокойно облекчение Пътнам се върна в малкото антренце, приютяващо санитарният възел в малката част на магазина. Докато си закопчаваше колана, погледът му попадна на тясната дървена врата, разположена точно срещу тази на банята. Намръщи се. Вече почти месец работеше в магазина, откакто бе завършил училище, и макар да знаеше, че и друг път бе виждал тази врата, всъщност никога не й беше обърнал истинско внимание.
Това като че ли го обезпокои.
Протегна ръка и се помъчи да завърти избледнялата метална топка, но вратата беше заключена. Той я раздвижи наляво-надясно, чудейки се дали да не опита някой от другите ключове, но после си помисли, че е най-добре първо да попита г-н Кар. Сигурно просто беше някой килер, но можеше да бъде и склад за редки книги или нещо такова, а той не искаше да си създава неприятности.
Пъхна ключовете в джоба си и се върна в предната част на магазина.
На следваща сутрин попита г-н Кар за вратата, докато правеше инвентаризация. Очакваше, че старецът просто ще му каже какво има там, да му обясни със същият отегчен, леко снизходителен тон, с който му обясняваше всичко останало, каква е онази стая. Не беше подготвен за реакцията, която получи.
Страх.
Ужас.
Беше като във филмите. Г-н Кар видимо пребледня, страните и устните му останаха без цвят, а очите му се разшириха по много смешен начин. Той протегна ръка, сграбчи рамото на Пътнам и го стисна, костеливите му пръсти болезнено се забиха в мускула.
— Не си ходил там горе, нали?
— Къде горе? Само политах какво има зад вратата.
Г-н Кар облиза устни.
— Грешката е моя. Трябваше по-рано да ти кажа. — Той отпусна хватката си, ръката му се свлече надолу, но гласът му остана уплашен. — Зад вратата има стълбище. То води до един театър. Тези магазини тук — той посочи с ръка към стената и вероятно към бутика и магазина за готово облекло зад нея — едно време са били свързани. А на горния етаж имало театър. Първият оперен театър в тази част на щата и единственият, съществувал някога в областта. За известно време, малко след 1900 година и преди собствениците да се разорят, са успявали да привлекат най-известните таланти. Карузо е пял тук. А също и много други големи звезди. Но тогава в района нямало достатъчно хора, за да се поддържа подобен театър и той престанал да работи. Сградата останала за малко празна, после някакъв друг човек я купил и разделил долния етаж на магазини. А горният етаж и театърът били запечатани.
Пътнам стоеше заслушан, очакваше продължение, но старецът се извърна и се наведе да разгледа купчината книги в краката си. Пътнам остана неподвижен. Беше вперил поглед в пръстите на Кар, докато той вдигаше някакъв прашен, подвързан с кожа том. Книгата се тресеше в ръцете на книжаря. Защо г-н Кар беше толкова уплашен? Прищя му се да го попита, но наблюдавайки лъскавата плешивина, сгушена в центъра на тъничката му бяла коса, реши да не го прави.
Клекна, за да му помогне при преглеждането на инвентара.
В неделя Пътнам работеше сам. Г-н Кар винаги купуваше книги в почивния ден, ходеше на сбирки за размяна, на разпродажби от имоти и в магазини втора употреба, като оставяше Пътнам да се справя сам с магазина. Както повечето малки търговски фирми в старата централна част на града, в този ден книжарницата затваряше в шест, а Пътнам обикновено си беше у дома навреме за предаването 60 минути.
Но тази вечер той имаше други планове.
Заключи в шест и пет, веднага след закъснялото посещение на свой колега студент, който бе взел няколко учебника на старо, и обърна табелата, изключи лампите в предната част на магазина, преди да се запъти към антрето отзад. Постоя малко пред вратата, мъчейки се да разбере дали вижда някаква разлика между нея и вратата на банята, мъчейки се да усети някакви отрицателни вибрации, но нямаше нищо, само леката, тайна, детинска вълна на възбуда, която идеше от съзнанието, че ще направи нещо забранено.