Изведнъж го втресе, но лъчът се придвижи по-нататък, към останалите. Всяка от малките фигурки имаше различно изражение, но всички бяха еднакво отблъскващи, макар и направени от един и същи материал. Всички пози и положения изобразяваха някакъв момент от движението, като че бяха замръзнали посред представлението.
Без да се замисля, Пътнам усети, че пристъпва към сцената. Тук беше студено, отнякъде подухваше леден вятър, но спадането на температурата го засегна само периферно. Той вече се чувстваше смразен отвътре. Протегна ръка и предпазливо докосна с пръст най-близката кукла. При допир тя му се стори топла. И слизеста.
Отдръпна се с чувството за отврат и погнуса, буквално преплитайки крака при опита да се отдалечи бързо от сцената. Усещаше пръста, с който бе докоснал куклата малко лепкав и той го държеше настрани, сякаш се опасяваше, че може да омърси останалата част от тялото му.
Отправи се към вратата, като внимаваше да не пипа нищо. И куклите, и театърът му се струваха омерзителни. Омразата му беше силна. Чувството беше странно ирационално, неочаквано за самия него, но не се спря, за да го анализира. Просто искаше да се махне от това място и да се върне в книжарницата. Нещо не беше наред с нещата, които бяха горе, и това усещане, което в началото го беше уплашило, сега го изпълваше с необяснима ненавист.
Забързано излезе от театъра в коридора и когато достигна стълбището в далечния му край, вече тичаше. Слизаше бегом по стъпалата, взимайки по две наведнъж, и щом стъпи на долната площадка, затръшна след себе си вратата и я заключи с треперещи пръсти. Изпитваше нужда да си измие пръста, но не искаше повече да остава в книжарницата — не и сам, не с онази стая отгоре — затова, вместо да иде в банята, бързо загаси останалите светлини, заключи входната врата и си тръгна.
За миг спря на улицата пред магазина, плувнал в пот, задъхан, и огледа продълговатата сграда. Никога не беше обръщал внимание на това, че всички магазини тук бяха приютени под един и същи покрив — фасадите им бяха толкова различни — и никога сам не би се досетил, че сградата има и втори етаж. След като знаеше вече, забеляза колко умело са замаскирани онези части, където бяха зазиданите с тухли прозорци отгоре. Започна да брои от книжарницата нататък, за да разбере кой тухлен прозорец прикриваше театъра, но веднага се отказа. Не му трябваше да знае.
Разтреперан, зави край ъгъла на сградата към паркинга, където беше оставил колата си.
Пет минути по-късно, вече у дома, веднага влезе в банята, за да си измие пръста. Търка го с „Доув“, после с „Аякс“, но чувството, че лепи от мръсотия не отмина. Отвори аптечката, извади кутийка с анкерпласт и уви върха му с няколко лепенки. Така се почувства по-добре.
— Пътнам! — извика майка му от кухнята. — Ти ли си? Дойде ли си?
— Да! — отвърна той. — Върнах се! — Гласът му прозвуча по-различно, тих, макар че викаше.
— Приготви се за вечеря тогава!
Той излезе в коридора.
— Какво ще ядем?
Майка му подаде глава иззад кухненската врата.
— Пиле с пържени тиквички.
Тиквички.
Той премига. Мислено си представи как майка му гали тиквата, поставя отгоре й перука, издълбава очи, нос, уста. Срещна погледа й и сърцето му подскочи. Дали не го гледаше някак странно? Дали зад усмивката й не прозираше подозрение?
Извърна очи. Това беше лудост. Абсолютна лудост. Въпреки това, когато майка му се прибра в кухнята, усети, че го е страх да я последва, боеше се да не би да види на плота до мивката някоя от куклите в театъра.
Пое дълбоко въздух и се помъчи да спре треперещите си пръсти. Какъв беше този театър? Какво представляваха куклите и защо тяхното съществуване толкова го тревожеше? И защо другата фигура там, на манекена, нямаше същия ефект върху него? Наистина, сега като си мислеше за седящата фигура, за онези натъпкани с парцали дрехи върху стола и голата глава, на която се нанизват перуки, почувства се някак странно успокоен.
— Пътнам! Викни сестра си! Време е за ядене!
— Разбира се, мамо. — Този път гласът му прозвуча по-добре — по-силно, по-нормално. Той отиде в хола, където Джени седеше на килима пред телевизора.
До нея на пода беше една от тиквените й кукли, с черни букли, които ограждаха зеленчуковото й лице, с огромна уста, застинала в постоянна, неестествена усмивка.
Сърцето на Пътнам се обърна.
— Това какво прави тук? — извика той. Грабна куклата от пода, вдигна я и я стисна. Почувства как по пръстите му се размазва лепкава пихтия и инстинктивно пусна обратно фигурката, започна да я тъпче с крака, докато я смачка напълно.